Засенчено слънце [bg]

- Засега не съм - отвърна Бибики, като го погледна с нескрита погнуса. - Но дори и да бях, не допускам, че щях да падна до там да направя дете на собствената си дъщеря.

Тианет затвори очи за момент и потъна в блажената наслада на човек, останал без грозни тайни. Би заобичала този Бибики, стига да и бе останала любов за когото и да било другиго, освен за Тантуфи.

Санфи целият се сгърчи от тези думи, истински сконфузен за първи път, откакто го помнеше Тианет.

- Ами, аз… - започна той. Отвори още един-два пъти уста, без да пророни звук и накрая потъна в мълчание. Вероятно не бе упражнявал точно тази реплика.

Бибики изсумтя.

- Е, май имате много неща за оправяне тук, господарю Санфи. - Обърна се и даде знак на войниците да се строят зад гърба му. Застаналият до Тианет посегна да я поведе, но тя тръгна, преди да я докосне.

- Тианет… - Гласът на Санфи бе пълен със страдание. Тя се обърна да го погледне. Баща и направи крачка към нея. - Тианет, никога не съм искал… Не беше… Разбираш ме, нали?

Никога не го бе разбирала. През дългите години, откакто за първи път се напъха в леглото и, след всички жестокости оттогава насетне, така и не можа да разбере какво го кара да върши това. С течение на времето бе престанала да си задава този въпрос - какво значение имаше защо го прави? Но привичката да му се подчинява, да му угажда, бе твърде дълбоко вкоренена у нея, за да го отмине просто така.

- Разбирам, татко - отвърна тя. Той светна цял от радостно облекчение.

- Не се притеснявай - каза и пламенно. - Ще ида при самите Протектори, ако се наложи, но ще те освободя. Не се притеснявай.

Тя не се притесняваше. Хич не я интересува какво ще се случи с нея, с Инсурет, или пък с него самия. Въобще не и пукаше какво си мислят кисуатците, от които нищо лошо не бе видяла, за роденото от собствения и баща дете. Те показаха повече внимание и нежност към него, отколкото собственото и семейство. Не можеха да и сторят нищо по-страшно от онова, през което бе вече минала.

Но Тианет склони глава към своя баща. Все пак той можеше да и бъде от полза. После приближи Тантуфи.

През цялото време, докато траеше техният диалог, Бибики я бе наблюдавал внимателно с вид, сякаш чете всичките и мисли. А може би го правеше - тя не се и опита да ги прикрива.

Никога не бе опитвала - Санфи винаги успяваше да разбере онова, което го интересува. Когато Бибики сведе глава в нейна посока, което можеше да е израз на уважение или на най-обикновена любезност, тя кимна в отговор. И той можеше да и бъде полезен. Много отдавна усвои този урок от своя баща - полза може да се извлече от всекиго и никой не заслужава доверие.