Приказки за боговете
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за боговете». Краткое содержание книги:
— И какво му отговори? — попита Боар. Тъмното лице на Сатара засия в хитра усмивка.
— Казах му, че единственото нещо, което би ме задържало тук, е възможността да се любя поне още веднъж с второто ти Аз.
Боар съжали за откритото си любопитство. Сатара веднага му го върна тъпкано. И вее пак нещо го караше да продължава.
— А чувстваш ли се готов за такава стъпка?
— Да — отговори вече сериозен Сатара. Разбираше, че Боар не питаше от чисто любопитство. Беше усетил тревогата, която звучеше в думите му. Искаше да го успокои.
— Чувствата ми към Веова са по-различни от твоите към Аниор. Той е за мен като по-голям брат, като баща Имам му пълно доверие. Зная, че ще ми бъде хубаво с него. Прилича на връщането в майчината утроба. Когато му прелях тогава енергията си, за първи път разбрах, какво представлява Веова за мен. За първи път имаше истинска връзка между нас. В мен се събуди един непознат дотогава копнеж. Готов съм да се слея с него.
Докато говореше, на лицето му се появи онзи замечтан израз, който Боар толкова често виждаше в последно време на лицето на Веова. Усети изведнъж силен копнеж към Аниор. Завиждаше на Сатара и Веова, че бяха стигнали края на пътя си.
Сатара прекъсна тъжните му мисли.
— Само се безпокоя за Аниор. Не знам как ще понесе окончателната раздяла с мен.
Каза го с такава тъга и нежност, че Боар забрави за собствената си тъга и го прегърна приятелски.
— Не се тревожи за Аниор. Той е силен и ще се оправи. А и аз ще бъда до него.
Сатара го погледна благодарен и каза с много топлина в гласа:
— Съжалявам, че трябва да оставя приятел като теб. Боар се усмихна и отговори:
— Сигурен съм, че ще се видим отново, след като с Аниор изпълним задачата си.
Аниор наблюдаваше изхвърлянето на втората планета от централното слънце на своята слънчева система. Картината беше величествена. В сектора, където се намираше системата, имаше различно време от тяхното, и всички процеси като че ли протичаха по-бързо.
Аниор дори нямаше представа от колко земни години се намираше на астралното ниво. Времето и тук беше циклично, но освен редовните „денонощия“, които се определяха от цикъла на бодрост и сън и от необходимостта, да организират някак съвместната си работа, времето нямаше истинско значение. То като че ли преставаше да съществува като понятие, когато тялото ти не остарява, а развитието на духовните процеси протича много бавно. Всички същества на това и по-горните нива, с много малки изключения, живееха от началото до края на този еволюционен цикъл.
Все пак той принадлежеше към изключенията. От трите двойки Делени, които познаваше, те с Боар бяха най-младата. А Веова и Сатара вече бяха стигнали края на пътя си. Аниор много се натъжи, когато разбра, че Сатара скоро щеше да се слее с второто си Аз. В един свят, където смъртта не съществува, тази раздяла завинаги беше още по-жестока. Защото и Веова, и Сатара след сливането си просто щяха да престанат да съществуват. Те истински умираха. Новото същество, което щеше да се роди от тях, нямаше да бъде едно просто събираемо от техните индивидуални духове. То щеше да бъде нещо съвсем ново, съдържащо в себе си старата им обща същност и новопридо-бития опит на двете си части.
Не се беше виждал със Сатара, откакто той му помогна да получи сила за построяването на слънчевата си система. Дори не го беше виждал в новия му ментален образ. Само чу, че прилича на Императорите от Сатариус. Спомни си първата среща със Сатара на приема в кулата и изпитаното тогава чувство. Любовта между тях беше истинска любов от пръв поглед.
Спомни си нощта в затвора и веселите очи на Орак. Беше загубил тогава и любимия мъж и сина, но ги намери отново в прекрасния ангар. И накрая си спомни величествения диабо със зелените очи. Очите на Сатара — те винаги бяха едни и същи, все едно в какво превъплъщение той се появяваше пред Аниор. Но сега тези очи щяха да се затворят завинаги.
Обвит в червена мъгла, Аниор стоеше в зоната за наблюдение на небесните тела, но гледаше само в себе си.
Чу махане на крила и видя, че Нериф се приземи до него. Щеше ли да тъгува някой ден и за него така, както тъгуваше сега за Сатара?
Поглеждайки слънцето с двете планети, Нериф каза:
— Много е красиво. Какви ли същества ще обитават тези планети някога?
— Това ще решат планетните духове и Камъкът на мъдростта.
— Какъв е този Камък?
— Сега се намира при теорите. Създаден е от високоразвитите същества, от които произхождат Делените. Когато някъде трябва да се изгради нова система от физически същества, Камъкът дава инструкции. Създателите го използват само в началото. После обикновено се оправят без него.