Приказки за боговете

Боар вдигна очи и Аниор бързо сведе глава. Нямаше сили да погледне нещастието и любовта в тях. Боар стана, взе матрицата, прегърна за миг дървото си и изчезна.

Аниор се притисна към ствола на бука, с желание да поеме поне малко от близостта на Боар. От дълбините на дървото чу прекрасна и тъжна песен. Една мелодия, която говореше повече, отколкото всички думи на света.

Настойчива молба за контакт извади Аниор от унеса. Той пусна дървото и даде разрешение. Вече не го интересуваше, че някой щеше да види гората му. Вече нищо не го интересуваше.

Нериф се появи пред него и се огледа учуден. — Каква е тази прекрасна гора. Защо никога не си ми я показвал?

Погледна Аниор и замълча сразен. Беше се облегнал на едно истинско дърво, обезлистено като в късна есен. Едва го различаваше в червения облак на тъгата.

— Аниор! — извика Нериф изплашен, — какво е станало тук?

Аниор като че ли се събуди от дълбок сън, седна на шумата и попита тихо:

— Какво стана с шегата, успя ли? — Точно затова дойдох, за да ти разкажа — отговори Нериф учуден. — И успя, и не успя. Помниш ли матрицата, която направи за луната на Икемери? — И Нериф започна да разказва, как са го излъгали, за да запазят шегата в тайна от Боар. — Измъчиха се цели пет дни и ние умряхме от кеф. Но изглежда, накрая са се сетили какво държи тази луна така здраво. Преди малко развалиха твоята матрица и преместиха луната. Не ми е ясно как се оправиха толкова бързо.

— Направих им матрица за разрушение — отговори спокойно Аниор.

— Ти? Но защо? И как разбра?

— Защото второто ми Аз дойде и ме помоли за това — каза едва чуто Аниор. А после продължи с по-твърд глас:

— Пошегувахте се за моя сметка, сега аз за своя сметка прекратих шегата.

Нериф го гледаше неразбиращо. Усещаше и виждаше тъгата на Аниор, но не можеше да я свърже с нищо.

— Нима заради тази безобидна шега си се разстроил така? — попита той.

Аниор се засмя тъжно.

— Вашата безобидна шега беше жестоко отмъщение на Ханура. Можеш да й предадеш, че резултатът е един на един.

Нериф нищо не разбираше. Гледаше Аниор, потънал в тъга, гледаше прекрасната огромна гора, гледаше двете напълно истински дървета на полянката, от които едното беше загубило съвсем скоро всичките си листа, и се чувстваше преместен в друг свят.

— Ще ми обясниш ли нещо? — попита той умоляващо.

Аниор дълго мълча. После отиде до дъба, сложи ръката си на него и се заслуша в нещо. Започна тихо да обяснява:

— Тази гора направих още при ангарите. Забраниха ми да я взема със себе си, но двамата ми приятели се погрижиха да си я получа. Още не е готова. Заедно с гората, те ми оставиха и друг подарък. Дъбът зад мен е Сатара, а букът без листата — е Боар, второто ми Аз. А сега ме остави сам с двамата ми приятели.