![Стълба към небето [Heaven's Reach - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/2/2/8/stlba-km-nebeto-heaven-s-reach-bg-download.jpg)
Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]
- Автор: Брин Дэвид
- Серия: Ъплифт #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]». Краткое содержание книги:
Дейвид Брин е създал галактическа панорама на чудеса и мъдрост, прозрения и приключения — и разкрива загадки, които може би лежат в сърцето на вселената.
Как можеше дай обясни? Бяха нужни думи, изречения, цели томове, за да оправдае отхвърлянето на такова естествено желание. Ядосан, той потърси в оцелялата си памет песен, която да изразява всичко, но не успя да открие. Преди да избяга в покритото си от звезди убежище, можеше само да я докосне по бузата и да остави очите си да й предадат дълбочината на любовта му.
Всъщност сексуалните му функции не бяха нарушени. Той копнееше да й го докаже. Но не сега. Предстоеше му сблъсък и се нуждаеше от всичките си сили. Силните животински желания можеха да му помогнат в настъпващата развръзка и да му напомнят за онези важни неща, за които бяха забравили по-съвършените умове.
Планът му неизбежно беше груб, тъй като трябваше да мисли без думи. Представяйки си определени действия, движения, чувства и образи, Емерсън бе получил обща представа какво да очаква и как да реагира, когато настъпи моментът.
Трябваше да е скоро. Все още можеше да разбира пространствените диаграми и докато „Стрийкър“ се спускаше по спирала в гравитационната фуния на бялото джудже, той осъзна нещо важно. Щяха да достигнат точката на необратимост, когато огромните космически кораби стигнеха толкова близо един до друг, че да не могат да избягат с нормални двигатели. Джилиън трябваше да даде заповед за бягство преди това, иначе рискуваше завинаги да напусне външния космос — царството на открития вакуум, което обитаваха младите раси. Където мощните съдове кръстосваха обсипаните със звезди небеса.
Същата логика се отнасяше и за тайната фракция на Старите.
„Скоро трябва да направят нещо, иначе ще попаднат в капан заедно с…“
Емерсън спря — после предпазливо продължи мисълта си.
„… иначе… ще… попаднат в капан заедно с нас в обиталищата на трансцендентните и повече няма да могат да се намесват в делата на Петте галактики…“
От гърлото му се разнесе тихо сумтене. Въпреки че този път го очакваше, внезапното завръщане на речта го изпълни с мъчителна смесица от скръб, радост и страх.
„Думите… думите отново са тук!“
Сега поне беше по-подготвен. Дни наред подреждаше спомените си, усърдно запомняше изразите на другите с надеждата да си изясни всичко, когато дойдеше времето.
„Чакай да се сетя. Емблемата означава единение на дишащите водород и кислород…“
„… онези странни кораби, които открихме в Плиткия куп, трябва да идват от нашето минало… когато цивилизацията ни се е състояла от повече от пет галактики.“
„… Да допуснем, че след катастрофата управлението на Великата библиотека са поели по-стари, по-мъдри духове… да изтрият и променят архивните данни… или да прехвърлят вината…“
„… Значи това е трансцендентността. Всеки ъплифтиран вид, който е оцелял след звездната си зрелост, накрая се оттегля на такова място…“
„Онези, които ни дадоха тази обвивка при Многоизмерния свят, не само са ни спасили живота… Те са се погрижили и да останем сред другите кораби чак до дъното…“
„… няма начин да се избавим от топлината…“
Толкова много идеи, внезапно изскочили на повърхността! Чувстваше се като прогледнал слепец, пред очите на когото се е разкрила ясна гледка, докато преди е виждал само мъгла. И все пак много концепции му се бяха стрували познати! Сякаш дълго време се бяха таили почти на повърхността на съзнанието му в незасегнатите части на мозъка му и бяха очаквали да ги изрази с изречения.
Емерсън с радост би прекарал часове, наслаждавайки се на водопада от мисли. Но не му дадоха това време.
Разнесе се глас — далечен и подигравателен:
— ЗАБЕЛЯЗВАМЕ, ЧЕ НЕ НИ ПОТЪРСИ, МАКАР ДА ТИ ДАДОХМЕ КОД.
Емерсън не си направи труда да погледне към ярките светлинки навън. Щеше да е безполезно да се опитва да различи мрачния кораб, тайно приближил се към тях. Вместо това бързо се измъкна от тесния кристален купол и се спусна по стълбата, предназначена за друга раса в съвсем друго време.
— Бях любопитен да видя колко много копнеете за онова, което поискахте от мен — тихо отвърна той. Звукът нямаше никакво значение. Старите по-скоро наблюдаваха откраднатото парче от собственото му сиво вещество, което някак държаха в квантова връзка с останалата част от мозъка му. Когато го доближаха достатъчно, между тях потичаха думи. Неговите думи.