Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Ще ме намразиш ли — ухили се той, — ако сгреша?
Тя се вгледа в сивите му очи, очи, които проникваха вътре в нея, очи, които я разтапяха от желание.
— Дори да сгрешиш и това да струва живота ми — прошепна, преглъщайки буцата в гърлото си, — никога не бих могла да те намразя.
Ричард отмести поглед от нея, след това вдигна глава към Пилето.
— На твоя народ харесва ли му да има покриви, които текат?
Пилето повдигна вежда.
— На теб да не би да ти е приятно, докато спиш, по лицето ти да капе вода?
Ричард поклати глава усмихнат.
— Тогава защо не си правите покривите така, че да не текат?
Пилето сви рамене.
— Защото това е невъзможно. Не разполагаме с необходимите материали. Глинените тухли са твърде тежки и ще падат. Дървеният материал е малко; доставяме си го от много далеч. Онова, с което разполагаме, е трева, а тя пропуска.
Ричард взе един от глинените съдове и го обърна с дъното нагоре под една от дупките в покрива.
— Разполагате с глина, от която правите съдовете си.
— Пещите ни са малки, не бихме могли да направим толкова голям съд, а освен това той би се счупил, така че пак ще пропуска. Невъзможно е.
— Грешно е да казвате, че нещо е невъзможно да се направи, само защото не знаете как да го направите. Ако беше така, сега нямаше да съм тук — каза той спокойно, без злоба. — Хората ви са силни и мъдри. За мен би било чест, ако Пилето ми позволи да науча народа му как да прави покриви, които не текат, като в същото време оставят дима да излиза от стаите.
Пилето обмисляше думите му, без да показва чувствата си.
— Ако можеш да направиш това, то би било голям дар за хората ми и те ще ти бъдат много признателни. Но не мога да ти обещая нищо повече.
Ричард сви рамене.
— Не съм те и молил.
— Отговорът може да е не. Трябва да приемеш това, ако наистина се случи. Не наранявай народа ми.
— Ще направя каквото мога, за да им помогна и единственото, на което се надявам, е да ме съдят честно.
— Тогава си свободен да опиташ, но не виждам как ще направиш глинен покрив, който да не се счупи и да не тече.
— Ще направя покрив за къщата на духовете, който ще има хиляди пукнатини, но няма да тече. После ще науча и вас.
Пилето се усмихна и кимна.
Двадесет и четвърта глава
— Мразя майка си.
Господарят, седнал с кръстосани крака на тревата, погледна към горчивото изражение, изписано на лицето на момчето, и преди да отговори с тих глас, изчака малко.
— Това, което казваш, е много сериозно, Карл. Не бих искал да казваш нещо, за което да съжаляваш, когато размислиш.
— Доста съм мислил — озъби се Карл. — От дълго време говорим за това. Вече знам как са ме мамили и лъгали. Колко себелюбиви са били — той присви очи. — Какви врагове на хората са.
Рал вдигна поглед нагоре към прозорците, към последните загасващи отблясъци слънчева светлина, които превръщаха бледите облаци в прекрасен пурпурночервен плащ, опръскан в златно. Тази нощ. Тази нощ най-сетне, след толкова много чакане, той щеше да се завърне в отвъдния свят.
Дълги дни и нощи Мрачният Рал беше държал момчето будно с помощта на специална отвара, от която то задрямваше на пресекулки. Това се налагаше, за да може мозъкът на малкия Карл да бъде промиван, докато главата му се изпразни напълно до състояние, в което позволява да бъде моделирана. Беше провел с момчето безкрайни разговори, убеждавайки го, че е бил използван от другите, заблуждаваше го, лъжеше го. Понякога го оставяше насаме със себе си, за да има време да осмисли чутото, и използваше случая да посети гробницата на баща си и още веднъж да прочете светите наставления или пък да дремне някой час.
После, последната нощ, бе отвел в леглото си онова момиче, за да се поотпусне малко; незначително, моментно отклонение. Глътка нежност, позволяваща му да усети близостта на нечие чуждо тяло, да отпуши потисканото си въодушевление. Тя би трябвало да се почувства поласкана, особено след като се бе държал толкова мило с нея, толкова галантно. Копнежът й да бъде с него беше достатъчно силен.
Но какво направи после тя? Изсмя се. Щом видя белезите му, тя се изсмя.
Дори сега, когато се сети за това, Рал трябваше да положи усилия, за да потисне гнева си, да се напрегне, за да се усмихне на момчето, да направи опит да овладее желанието си да побърза. Припомни си какво бе направил с момичето, изпита отново радостта от пуснатата на свобода жестокост, от раздиращите въздуха женски писъци. Усмивката се плъзна по устните му с по-голяма лекота. Тя повече нямаше да му се подиграва.
— Какво предизвика тази широка усмивка? — попита Карл.