Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Старейшините са тези, които знаят какво става тук.
Ричард се усмихна с крайчеца на устата си.
— Брат ми винаги казваше, че същинската власт никога не се излага на показ — той настойчиво я погледна със сивите си очи. — Старейшините са за показ. Тях ги уважават и за това ги показват. Като черепите, забучени на коловете, само дето те все още имат глави около черепите си. Хората ги ценят, уважават ги, но нещата не се ръководят от тях — с бързо отместване на погледа си Ричард посочи облегнатия на стената зад него човек, наречен Пилето. — А от него.
— В такъв случай защо не ни се представи?
— Защото — каза той широко усмихнат — иска да разбере колко струваме.
Ричард се изправи и й протегна ръка. Тя пъхна останалата част от хляба в устата си, избърса се в панталона си и пое ръката му. Докато я издърпваше нагоре, тя си помисли колко много харесва начина, по който Ричард винаги й подава ръка да се изправи. Беше първият човек, правил подобно нещо. А то представляваше само малка частичка от всичко, което правеше живота с него толкова приятен.
Прекосиха калното пространство под студения дъжд и се отправиха към Пилето. Той все още стоеше опрян на стената и ги наблюдаваше с пронизителните си кафяви очи. По раменете му се спускаше дълга коса, преобладаващо сребристосива, която покриваше отчасти туниката му от еленова кожа, избрана в тон с панталона му. По дрехите му нямаше украса, само на врата му висеше кожена връв, на която беше закачена резбована кост. Не беше нито стар, нито млад, все още приятен на вид, висок почти колкото Калан. Кожата на закаленото му лице изглеждаше жилава, подобна на тази, от която бяха ушити еленовите му дрехи.
Двамата спряха пред него. Той продължаваше да стои с рамене, опрени в стената, и свит десен крак, така че коляното му стърчеше напред, а стъпалото му опираше в измазаната тухлена стена. Изучаваше лицата им със скръстени пред гърдите ръце.
Ричард скръсти своите по същия начин.
— Бих искал да говоря с теб, ако не се страхуваш, че съм дух.
Докато Калан превеждаше, очите на Пилето я гледаха, след това отново се спряха върху Ричард.
— Виждал съм духове — каза той тихо. — Те не носят мечове.
Калан преведе думите му. Ричард се засмя. Хареса й естествения му смях.
— И аз съм виждал духове, прав си, не носят мечове.
Ъгълчетата на устата на Пилето се извиха в лека усмивка. Той отпусна ръце и се изправи.
— Сила на Търсача — плесна той леко Ричард.
— Сила на Пилето — отвърна Ричард, като му върна плесницата.
Пилето хвана увисената на кожената връв резбована кост и я целуна. Калан осъзна, че го направи с подсвирване. Духна леко в костта и бузите му изпуснаха въздуха, но звук не се чу. Всмуквайки обратно въздуха си, той протегна ръка напред, без да изпуска Ричард от очи. След миг от сивото небе се появи ястреб, който кацна на протегнатата му ръка. Разпери перата си, след което ги прибра край тялото, докато черните му очи примигваха, а главата му се въртеше на кратки, отсечени движения.
— Ела — каза Пилето. — Ще говорим.
Той ги поведе между големите обществени сгради към една по-малка в края, встрани от останалите. Калан познаваше тази сграда без прозорци, макар никога да не беше влизала в нея. Това беше къщата на духовете, където свикваха Съвещанието си.
Докато Пилето отваряше вратата и им кимаше да влизат, ястребът стоеше на ръката му. В ъгъла гореше малък огън, осветявайки слабо иначе тъмната стая. Димът излизаше през малка дупка в покрива, но тя явно не беше достатъчна, мястото беше изпълнено с остра миризма на пушек. Около вратата се въргаляха керамични съдове, а върху плоска дъска по продължение на едната стена имаше двайсетина черепа на предци. Това бяха единствените предмети в стаята. Пилето намери място в центъра на помещението, където не капеше, и седна върху мръсния под. Калан и Ричард седнаха един до друг срещу него, ястребът следеше всяко тяхно движение.
Пилето погледна Калан в очите. Тя усети, че той е свикнал хората да изпитват страх от него, щом ги погледне. Разбра го, тъй като усещането й беше познато. Този път той не срещна страх в очите им.
— Майко Изповедник, ти все още не си си избрала другар — загледан в нея, той леко погали ястреба по главата.
Калан реши, че тонът му не й харесва. Проверяваше я.
— Не съм. Да не би да ми предлагаш себе си?
Той леко се усмихна.
— Не. Извинявай. Не исках да те обидя. Защо си без магьосник?
— Всички магьосници, освен двама, са мъртви. От тези двама единият продаде услугите си на една кралица. Другият беше ударен от звяр от отвъдния свят и почива в сън. Не остана никой, който да ме защитава. Всички останали Изповедници са убити. Времената са тежки.