Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]

Той предпочиташе да си стои в стаята и излизаше навън само да пуши. След четири месеца в дома все още не беше схванал как функционира градският транспорт.

Любимата на Рон от времето, когато бяха деца, се казваше Деби Кийт. Баща й беше свещеник, който държеше дъщеря му също да се омъжи за свещеник, а Рон по никакъв начин не отговаряше на това изискване. Брат й, Мики Кийт, продължи кариерата на баща си и стана пастор в Храма на евангелистите — новата църква на Анет в Ейда. По молба на Рон и настояване на Анет пастор Кийт отиде до Норман, за да го посети.

Рон сериозно възнамеряваше да се върне в лоното на църквата и да промени живота си. В дъното на намеренията му беше искрената му вяра в Господ и Исус Христос. Той никога нямаше да забрави цитатите от Светото писание, които беше наизустил като дете, нито химните, които толкова обичаше. Въпреки грешките и недостатъците си изпитваше отчаяно желание да се върне към своите корени. Носеше в себе си мъчително чувство за вина заради начина, по който беше живял, но вярваше в обещанието на Исус за божествена, вечна и пълна прошка.

Пастор Кийт разговаря с Рон и се помоли заедно с него, а после обсъдиха и някои практични въпроси. Ако Рон наистина искаше да се върне в лоното на църквата, трябваше да попълни заявление, че е роден отново в Христа, че ще подкрепя църквата с дарения и присъствието си и че никога няма да петни името й. Рон веднага попълни и предаде заявлението. Пасторът го отнесе в църковния съвет, където го обсъдиха и го приеха.

В продължение на няколко месеца Рон беше доволен от живота. Беше обърнал гръб на алкохола и бе твърдо решен да се излекува с Божията помощ. Влезе в организацията на анонимните алкохолици и почти никога не пропускаше срещите им. Лекарствата му бяха правилно дозирани, той ги вземаше редовно и близките и приятелите му се радваха на неговата компания. Беше шумен, но забавен, винаги готов да отвърне остроумно или да разкаже интересна история. Обичаше да стряска непознатите, като започваше разказите си по следния начин: „Докато живеех в отделението на осъдените на смърт…“ Близките му поддържаха непрекъсната връзка с него и често се изумяваха от способността му да си спомня и най-малките подробности за събития от времето, когато буквално не беше с всичкия си.