100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството
- Автор: Харт Майкл Х.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството». Краткое содержание книги:
В Източна Германия Егон Кренц вероятно се бе надявал, че като отвори границата, ще омилостиви опозицията и ще сложи край на демонстрациите. Но това не стана. Протестите продължиха и на 3 декември 1989 г. Кренц подаде оставка като държавен глава. Четири дни по-късно властите се съгласиха да проведат свободни избори, в които — нищо чудно — комунистите претърпяха тежко поражение.
Последната крепост беше Румъния, където диктаторът Николае Чаушеску беше решил да не се отказва от властта. Когато на 15 декември в Тимишоара избухнаха демонстрации против неговото управление, той хвърли срещу тях войската, която стреляше по хората. Но вбесеното население отказа да се подчини. Демонстрациите продължиха и скоро се разпространиха и в други градове. На 25 декември Чаушеску беше свален, заловен и екзекутиран. Така падна последната плочка от доминото в Източна Европа.
Тези събития — забележителни сами по себе си — скоро доведоха до: 1) изтегляне на съветските войски от Чехословакия и Унгария; 2) истински избори в новоосвободените държави; 3) изоставяне на марксизма в няколко други верни на Съветския съюз страни — например в Монголия и Етиопия; 4) обединяването на Германия (завършено през октомври 1990 г.).
Но по-значително от всички тези събития беше бързото разрастване на националистични движения вътре в СССР. Въпреки името му — Съюз на съветските социалистически републики — той никога не е бил доброволен съюз. Беше по-скоро наследник на старата руска империя, управлявана от царе: сбирщина от народи, събрани със силата на оръжието. („Затворът на нациите“ — обикновено така определяха на Запад царската империя.) Много от тези народи продължаваха да жадуват за независимост, както жадуваха за свобода жителите на някогашните британска, френска и холандска империя. Беше невъзможно да се даде публичен израз на тези стремления при желязното управление на неговите приемници. Но при Горбачовата гласност вече можеше да се говори за тези стремежи и не след дълго възникнаха организирани движения. Започнаха вълнения в Естония, Латвия, Молдавия и в няколко други съветски републики; но нещата назряха до краен предел не другаде, а в мъничката Литва. На 11 март 1990 г., след общите избори, в които основният въпрос беше отделянето на Литва, литовският парламент смело обяви, че страната става напълно независима от СССР.
Технически литовците спазваха правата си: отпреди десетилетия съветската конституция съдържаше клауза, която признава на всяка република правото да се отдели. Но преди Горбачов винаги се е подразбирало, че всеки опит да се упражни това право ще бъде смазан, при това с тежки последици за онзи, който го предприеме.
Реакцията на Горбачов беше интересна. Той незабавно отхвърли литовската мярка като незаконна, заплаши с тежки последици, ако не бъде отменена, наложи икономическо ембарго и демонстрира военна сила в столицата на Литва, където манифестираха съветски войски. Но не смаза с тях отцепилата се провинция, не разстреля и дори не хвърли в затвора лидерите на Литва (както несъмнено би сторил Сталин).
Литва е малка страна и сама по себе си няма нито икономическо, нито военно значение за Съветския съюз. Но нейният пример се оказа много важен. След като литовският опит за откъсване не беше мигновено смазан, националистите във всички други съветски републики се обнадеждиха и събраха смелост. След два месеца парламентът на Латвия също прие декларация за независимост от СССР. На 12 юни 1990 г. Руската република (най-голямата в Съветския съюз) обяви своя „суверенитет“ — което не е точно декларация за независимост, но е много близко до това. Към края на годината вече бяха обявени декларации било за независимост, било за суверенитет във всичките петнайсет съветски републики.
Напълно естествено огромните промени, предизвикани от дейността на Горбачов (или от бездействието му в критични моменти), се приемаха с големи опасения и недоверие сред много лидери от старата гвардия в комунистическата партия и в съветската армия. През август 1991 г. някои от тях замислиха държавен преврат. Горбачов бе задържан и имаше изгледи, че организаторите на преврата може да успеят да отменят много от неговите реформи. Но други видни водачи в Съветския съюз — по-конкретно Борис Елцин, главата на Руската република — се противопоставиха на преврата. Зад тях застана огромното мнозинство от населението и само за няколко дни той се провали.
След това събитията се развиха с изумителна скорост. Комунистическата партия незабавно бе свалена от власт, дейността й бе забранена, а имуществото — иззето. До края на годината всички съставни републики на СССР се отцепиха и Съветският съюз беше фактически разпуснат. Лидерите, които искаха просто да преобразят комунистическата система, бяха изместени от други като Елцин, които искаха да я премахнат напълно. Самият Горбачов подаде оставката си през декември 1991 г.