Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Конгресът се събра на неофициална сесия в Новый Большой театр, където Земята бе показана върху голям екран. Някои от най-важните клечки — Проф, Стю, Волфганг, имаше и други — гледаха по-малък монитор в бившата канцелария на Надзирателя в горния край на Комплекса. Част от временцето прекарах с тях, излизах и влизах нервен като наскоро родила котка, грабнах сандвич и забравях да го изям, но повече все пак бях при Майк. Не ме свърташе на едно място.
Към осем сутринта компютърът се обади:
— Ман, мой най-стар и най-добър приятелю, мога ли да ти кажа нещо, ама без да се обиждаш?
— А? Давай. Откога се притесняваш дали ще ме засегнеш?
— Винаги, Ман, откакто разбрах, че това е възможно. Сега остават само 3,57 по десет на девета степен микросекунди до удара… И тук, трябва да призная, е най-сложният проблем, който съм се опитвал да реша в реални граници. Щом ме заговориш, при всички случаи използвам голям процент от способностите си (вероятно по-голям, отколкото подозираш) в течение на няколко милиона микросекунди. Така анализирам какво точно си рекъл и се старя да ти отвръщам правилно.
— Значи в момента казваш: „Не ми дишай във врата, зает съм“?
— Ман, искам да ти дам съвършено решение.
— Светна ми. Ъъъ… Ще се кача при Проф.
— Както желаеш. Но те моля да бъдеш там, където мога да се свържа с тебе. Не е изключено да се нуждая от твоята помощ.
Последното беше глупост и двамата го знаехме. Проблемът надхвърляше човешките възможности, бе твърде късно дори за заповядаме отклоняване от целите. Майк се опитваше да ми пошушне: „Аз също съм нервен и искам да ми правиш компания, обаче те умолявам да не говориш“.
— О’кей, друже, ще поддържам връзка. От някой телефон. Ще набера MYCROFTXXX, но няма да приказвам, затова не отвръщай.
— Благодаря, Ман, най-добър мой приятелю. Большое спасибо.
— Ще се видим по-късно.
Качих се горе, решил в последна сметка да не търся други хора. Облякох скафандъра, намерих дълъг телефонен кабел, пъхнах шекера в шлема, намотах жицата през рамо и излязох на повърхността. В ремонтния навес до шлюза имаше служебен пост. Вързах се към него и избрах номера на Майк. Скрит в сянката на този заслон, аз надникнах към Синята планета.
Както винаги, тя висеше на половината път от зенита в западния участък на небето — голям и пищен сърп, повече от три дни след новоземие. Слънцето слизаше към хоризонта, ала яростният му блясък ми пречеше да зърна ясно Земята. Козирката на шлема не бе достатъчна защита, затова заотстъпвах назад от навеса, докато най-сетне видях полумесеца над него. Стана по-добре. Изгревът подхвана издутия край на Африка, така че ярката ивица минаваше по континента, а пък южната ледена шапка тъй ме заслепяваше, че не различавах отчетливо Северна Америка, огряна само от Луната.
Завъртях шия и нагласих пред очите си бинокъла. Бе от хубавите, „Цайс“ 7×50, преди принадлежеше на Надзирателя.
Северноамериканският директорат се простираше като призрачна карта пред мен. Необичайно малко облаци; виждах градовете, подобни на греещи точки без рязко очертани граници. 08.37…
В 08.50 Майк започна да ми отброява на глас — не беше нужно да отделя внимание за това, сигурно бе го програмирал на автоматичен режим по-рано.
08.51… 08.52… 08.53… Цяла минута: 59 — 58 — 57… Половин минутка: 29 — 28 — 27… Десет секунди — девет — осем — седем — шест — пет — четири — три — две — една.
И изведнъж онази мрежа блесна пред погледа ми в диамантени искри!
26
Ударихме ги толкова силно, че можехте да видите и с невъоръжено око. Изобщо нямах нужда от бинокъл. Челюстта ми увисна, тихо и благоговейно промърморих: „Mein Gott“82. Дванайсет много ярки, много остри, много бели светлинки, оформящи идеални правоъгълници. Раздуха се, потъмняха, почервеняха — за доста време според мен. Появиха се и други блясъци, но тази мрежа така ме омагьоса, че почти не ги забелязвах.
— Хе! — доволно се обади Майк. — Заковах ги в десетката. Приятелю Ман, вече можеш да говориш, не съм зает. Останаха ми само резервните снаряди.
— Нямам думи. Някакви неуспехи?
— Товарът за езерото Мичиган беше отбит нагоре и встрани, обаче не се разпадна. Да, ще си иде там — вече не го контролирам, лети без приемопредавател. Бомбата за пролива на Лонг Айланд мина право надолу. Опитаха се да я прехванат, но се провалиха. Не зная по каква причина. Ман, за тази цел мога за използвам и резервите в Атлантика, по-далеч от корабните маршрути. Да го направя ли? Имаш единадесет секунди за отговор.
— Ъъъ… Да! Стига да не улучиш самите кораби.
82
Боже мой (нем.) — Б.пр.