Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Но ние не можехме да позволим това. Ето защо за някои от скалите приготвихме резерви. Какво точно щяха да направят прехващачи (с термоядрени бойни глави) на нашите камъни, дори Майк не знаеше — липсваха съответните данни. Компютърът приемаше, че тези устройства ще бъдат взривявани чрез радарно засичане, ала на какво разстояние? Достатъчно е да са наблизо и облицованата със стомана канара след микросекунда е вече светещо облаче газ. Но между докачливите схеми на една термоядрена глава и многотонна скала има огромна разлика. Което би „убило“ ракетата, би могло просто да избута нашите зверове силно встрани, за да не улучат.
Нужно ни беше да им докажем, че ще продължим хвърлянето на евтини камъни дълго след като им свършат тъй скъпите (колко ли милиона долара струваха?) прехващачи. Не успеехме ли първия път, щом Земята врътнеше отново Северна Америка към нас, щяхме да се насочим към мишените, които не сме ударили. Резервните скали за втората и третата атака вече бяха в Космоса, готови за бутане надолу при нужда.
Ако три бомбардировки за три завъртания на Синята планета не ни стигнеха, можехме да мятаме късовете си чак до 77-а, докато им секнат прехващачите… или пък ни унищожат (много по-вероятно).
От един век насам командването на Северноамериканската космическа отбрана бе заровено в планина на юг от Колорадо Спрингс — градче без никакво друго значение. През Войната на подгизналите кьорфишеци тази твърд била улучена с пряко попадение. Щабът на звездната защита оцелял, но не и елените, дърветата, по-голямата част от селището и парче от планинския връх. Това, дето се готвехме да направим, не би трябвало да убие никого, освен ако той реши да стои на склона въпреки нашите непрестанни тридневни предупреждения. Ала командването на космическата отбрана щеше да получи пълна доза от лунното лекарство — дванайсет скални боеприпаса при първото завъртане, после всичко, което ни останеше при второто и третото. И така нататък, докато ни свършат стоманените обшивки или ни ликвидират… Или пък докато Северноамериканският директорат се примоли да спрем.
Нямаше да сме доволни от промъкването само на един снаряд до тая мишена. Искахме да я млатим с все сила. За да им скапем бойния дух. За да знаят, че сме наоколо. Да прекъснем комуникациите и да натрошим командния пункт, ако можехме с блъскане да постигнем това. Хм, смятахме поне да им причиним страшен главоцеп, без изобщо да даваме време за отмора. Е, докажехме ли на цялата Земя, че умеем успешно да атакуваме този най-укрепен Гибралтар на техния космически перехват, щяхме да си спестим аргументите, като размажем Манхатън или Сан Франциско.
А това не бихме сторили дори при поражение. Защо ли? Трезво мислене. Ако използвахме своите последни запаси и унищожим солиден град, те нямаше просто да ни накажат, ами направо да ни изтребят. Както Проф казваше: „Имате ли възможност, оставете на врага си шанс да стане ваш приятел.“
Но всяка военна цел е разрешена за лов.
Не ми се вярва много хора да са спали през нощта в четвъртък. Всички лунатици знаеха, че петъчното утро е моментът на голямото изпитание. Знаеше го и всеки червей на Земята. Най-накрая по техните новини признаха, че космическото наблюдение забелязало тела, емнали се надолу — вероятно „паниците с ориз“, с които се похвалили онези разбунтували се затворници. Туй обаче не беше предупреждение за началото на война. Звучаха повече уверения, че Лунните колонии не разполагат с необходимото за създаване на водородни бомби, но може би е уместно да се избягват районите, където тия престъпници твърдят, че са се прицелили. (Изключение направи един палячо, популярен телевизионен комик, заявявайки, че нашите мишени са най-безопасното място на планетата — и това по видеото, застанал върху голямо X, което според него било точката 110 запад на 40 север. Май не съм го зървал по-късно.)
Включихме рефлектор на „Ричардсън“ към видеомрежата и си мисля, че всеки лунатик гледаше: по домовете, в пивниците, в Стария купол. Ех, освен малцината, предпочели да навлекат скафандри и да видят с очите си от повърхността въпреки яркия ден над повечето зайчарници. По настояване на съдията бригаден командир Броуди набързо монтирахме спомагателна антена при входа на катапулта, за да зяпат неговите сондьори видео из дежурните стаи, иначе можеше да остане без един човек на пост. Въоръжените ни сили (милицията на Фин, артилеристите на Броуди, стилягите) по това време бяха в повишена бойна готовност.