Дом на вериги

— Дъх на демони! — изквича старият и кривият му пръст засочи напосоки каменните остриета по масата. — А тия, от Маел са целунати — хубаво са ги огладили водите, а? Имам и още…

— В сандъка какво има? — избоботи купувачът.

— А, остро око имаш! Да не си Четящ? Хаоса надуши, нали? Колоди, умни ми приятелю! Колоди! Ох, и са се събудили! Да, всичко наново. Всичко се е разбунило…

— Драконовата колода винаги е разбунена…

— Да, ама нов Дом! О, виждам изненадата ти, приятелю! Нов Дом! Огромна мощ, викат. Тътне чак до корените на света.

Мъжът срещу него се намръщи.

— Пак нов Дом, а? Някой натрапил се местен култ сигурно…

Но старецът клатеше глава, очите му пробягваха над рамото на самотния купувач и оглеждаха с подозрение пъстрата тълпа по пазара. А после се надвеси над тезгяха.

— С тях аз нямам работа, приятел. О, верен съм аз на Дрижна като всеки друг, не говори така! Пък и Колодата не допуска натрапници, нали? О, мъдър поглед и ум трябват тук. Тъй. А защо е истина новият Дом? Чакай да ти кажа, приятел. Първом — нова Необвързана карта. Карта, дето сочи, че вече в Колодата властва Господар. Висш съдник, нали? А после — новият Дом, плъзнал като полски пожар. Дали е одобрен? Не е решено. Но не е и отхвърлен начаса, о, не. А Четящите — фигурите! Домът ще се одобри — никой Четящ не се съмнява в това!

— А какво е името на тоя Дом? — попита купувачът. — Тронът какъв е? Кой иска да го владее?

— Дом на Вериги, приятел. А за другото дето питаш — объркано е много, ясен отговор няма. Асценденти се домогват. Но ще ти кажа едно: Тронът, на който ще седи Кралят — Тронът, приятел, е пропукан.

— Искаш да ми кажеш, че този Дом е на Окования?

— Тъй я. На Сакатия бог.

— Другите сигурно му налитат свирепо — измърмори умислено купувачът.

— Точно това би си помислил човек, ама не, о, не. Всъщност те са нападнатите! Искаш ли да видиш новите карти?

— Може да намина по-късно за това — отвърна мъжът. — Дай сега да видя онези два жалки ножа там, на гредата.

— Жалки? Ай! Не са жалки те, о, не! — Старецът се завъртя на стола си, пресегна се и смъкна сбруята с оръжията. Ухили се и синкавият му език пробяга между голите венци. — Последния път ги е държал убиец на призраци от Пардю! — Извади единия нож от канията. Острието беше черно, с инкрустирана по дължината сребърна змия.

— Това не е от Пардю — изръмжа купувачът.

— Държал ги е, рекох. Вярно, остро око имаш. От Уик са. Плячка от Кучешката верига.

— Дай да видя и другия.

Старецът извади и второто острие.

Очите на Калам Мекхар неволно се разшириха. Само за миг, но собственикът, изглежда, го беше видял и кимаше.

— Тъй, приятелю, тъй.

Цялото острие, също черно, беше покрито с рисунка на птиче перо, сребърна инкрустация с кехлибарен оттенък — „кехлибар… сплав с отатарал. Кланът на Враната. Но не е оръжие на низш воин. На някоя важна особа е било.“

Старецът прибра ножа на Враната и почука с пръст по другия.

— Вложено е в тоя. Кое може да надвие отатарала? Просто. Древна магия.