Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Изненадахте ли се, когато почина така неочаквано?
— По-правилно е да кажете, че изпаднах в тотален шок. И без това 1939 година беше най-лошата в живота ми. Седя и си уча уроците и изведнъж пред очите ми пада черна пелена, просто ей така, изневиделица! И ослепявам за цял живот. Едно посещение при очния лекар и после ме качват на влака за Кливланд. Едвам съм стигнала в училището за слепи и ми звъни Чарлз да ми каже, че Мортън е мъртъв. Просто ей така паднал и умрял! — Тя потрепери.
— От думите ви разбирам, че майка ви не е била много стабилна психически преди 1930, но очевидно добре го е прикривала. Какво се случи в края на 1941 година, за да отключи истинската деменция?
Лицето на Клеър се сгърчи.
— Какво се случи веднага след Пърл Харбър? Чарлз каза, че ще се жени. Беше на двайсет, но скоро щеше да стане пълнолетен. Следваше медицина в „Чъб“. Срещнал някакво момиче от „Смит“ на танци и се влюбил от пръв поглед. Единственият начин за мама да предотврати това, беше да отпусне всички спирачки. Тя направо побесня и откачи в пълния смисъл на тази дума. Момичето избяга. Аз сама пожелах да се върна вкъщи и да се грижа за нея и така двайсет и две години. Не че не бих направила и други жертви за Чарлз, освен да се заема с тази досадна задача. Не мислете, че съм била робиня на майка си — научих се да я контролирам. Но докато беше жива, с Чарлз не можехме да се наслаждаваме на любовта си към храната, виното и музиката, както ние си знаем. Честно казано, капитане, мама и вие ми съсипахте живота. Трите безценни години, в които Чарлз беше само мой, са единствените ми хубави спомени. Три безценни години…
Кармайн беше поразен и започна да се чуди дали пък Дани Марсиано не беше прав? Може би братът и сестрата наистина са били любовници?
— Май никак не харесвате майка си — отбеляза.
— Ненавиждам я! Ненавиждам я! Знаете ли — продължи тя внезапно настървена, — че от тринайсетата до осемнайсетата си година Чарлз живееше в килера под стълбите? — Гневът й се изпари, в очите е проблесна искра на страх, но и тя изчезна, когато вдигна ръка към лицето си и се плесна през устата. — О, не исках да го казвам. Не, това нямах намерение да ви споделям. Просто ми се изплъзна. Изплъзна ми се!
— По-добре да го споделите, отколкото да го таите в себе си — каза спокойно Кармайн. — Продължете, така и така започнахте.
— Преди години Чарлз ми каза, че го хванала да мастурбира. И изпаднала в ярост. Викала, пищяла, плюла, хапала и деряла. Той никога не й отвръщаше. Аз непрекъснато й се противопоставях, но Чарлз беше като заек, омагьосан от кобра. Повече не му проговорила, това го наранило право в сърцето. Когато се прибираше от училище или от къщата на Боб Смит, влизаше в килера. Беше голям и имаше крушка вътре. О, мама беше толкова грижовна! Чарлз си имаше вътре дюшек и твърд стол, както и една полица, която използваше като маса. Тя му приготвяше поднос храна, който отнасяше, след се нахранеше. Той ходеше по голяма и малка нужда в една кофа, която трябваше да изхвърля и мие всяка сутрин. Докато замина за Кливланд, мое задължение беше да му нося храна, но не ми беше позволено да говоря с него.
Кармайн не можеше да си поеме дъх.
— Това е нелепо! — извика той. — Той е ходел в много добро училище, там е имало психолози, директор, трябвало е само да каже на някого! Щели са веднага да му помогнат.
— Чарлз не беше от хората, които споделят — отвърна Клеър с вдигната брадичка. — Той обожаваше мама и обвиняваше татко за всичко. Трябваше само да й се противопостави, но той не го направи. Килерът беше неговото наказание за ужасен грях и той избра да го понесе. В деня, в който навърши осемнайсет, тя го освободи от затвора му. Но така и не му проговори. — Сви рамене. — Чарлз си беше такъв. Може би сега разбирате защо все още отказвам да повярвам, че е извършил онези ужасни неща. Чарлз никога не би изнасилил или убил, беше прекалено пасивен.
Кармайн се изправи и разкърши пръстите на ръцете си, който бяха изтръпнали от силното стискане на перилото.
— Бог ми е свидетел, че не искам да увеличавам страданията ви, госпожице Понсонби, но ви уверявам, че Чарлз е Чудовището от Кънетикът. Ако не беше така, новото ви начало в Аризона или Ню Мексико нямаше да бъде финансирано от майор Ф. Шарп Минор. — Той тръгна към стъпалата. — Трябва да вървя. Не, не ставайте. Благодаря ви за всичко, което ми разказахте, така подредихте пъзела, който ме тормози от месеци. Имената им са Луиза и Ема Катон, нали? Добре. Знам къде са погребани. Сега вече ще мога да им направя паметни плочи. Знаете ли каква религия е изповядвала госпожа Катон?