Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Композиторът се озова пред малка къщичка, стиснал в ръка няколко арии — нима можеше да повери на неизвестен копист любимите си произведения, без да знае предварително как работи този човек, — и размишляваше струва ли си да влиза. Жилището изглеждаше невзрачно: между камъните в градинката бе израсла трева, мрежата на оградата бе ръждива, желязното чукче на вратата — спукано. Но като си спомни настойчивата молба на татко да препишат музиката му в Манхайм, Волфганг преодоля своята нерешителност и почука. Почти веднага му отвори едно момиче.
То беше високо колкото него и той забеляза очите му — тъмни и хубави, правилните черти на лицето и острия нос. „Не е красавица — помисли си той, — но е много мила.“ Изглеждаше му на около тринадесет години.
Момичето не се учуди — посетители навярно идваха често у тях, а когато той каза: „Аз съм Моцарт. Мога ли да се видя с господин Вебер?“, то го въведе в скромно наредена гостна.
— Татко ще се зарадва — рече момичето. — Моля ви да почакате. Сега ще го извикам.
— Познавате ли ме, госпожице?
— Всички музиканти в Манхайм ви познават, господин Моцарт.
— Вие дъщеря ли сте на господин Вебер? — Харесваше му държането й.
— Да, господин капелмайстор. Ние сме четири сестри. Аз съм Констанце.
— Обичате ли музиката?
— Всички я обичаме. Двете ми по-големи сестри пеят. Най-малката свири на клавир, а аз обичам да ги слушам — гордо заяви Констанце и напусна стаята.
Първа се появи госпожа Вебер, а зад нея останалите членове на семейството. Цецилия Вебер почтително, както подобава на именит гост, приветствува Волфганг:
— Да се запознаем с такъв бележит музикант за нас е голяма чест.
На Волфганг изведнъж му се стори, че в цялата обстановка има нещо познато, въпреки че за пръв път стоеше в тази бедничка гостна, явно непринадлежаща на Веберови, пред една жена, заобиколена от четири момичета, сякаш тя беше капелмайстор в семейството. И в същото време Веберови съвсем не приличаха на повечето хора, с които се бе срещал досега: нито на императрицата и императора, нито на ерцхерцозите и ерцхерцогините, нито на кралете и кралиците, нито на принцовете и херцозите. Те нямаха нищо общо с папата, с принц-архиепископа, с Хасе, с Бах или с падре Мартини. Скоро ще навърши двадесет и две години, а някои хора и досега го смятат за дете, макар цял живот да бе прекарал сред възрастни и никога да не се бе смятал за дете, колкото и да го бяха закриляли неговите родители. Веберови явно не спадаха към света на богатите и знатните, но кой знае защо Волфганг се почувствува у тях като у дома си. Държаха се съвсем приятелски. Добре, че отхвърли всички съмнения и почука.
Фридолин Вебер беше хилав, блед и изтощен мъж, но изглеждаше по-млад от жена си, която някога сигурно е била хубавичка. Госпожа Вебер му представи дъщерите: едрата деветнадесетгодишна Йозефа, десетгодишната Софи, още съвсем дете, и Констанце. Но като видя Алоизия, Волфганг забрави прелестите на Констанце.
Останалите сестри изглеждаха съвсем обикновени в сравнение с нея. Висока, тънка, с изящна фигура, косите й искрят като черна коприна и сивите очи са така нежни, както звуците на сонатата, която той написа за Роза Канабих. Да гледа Алоизия му доставяше не по-малко удоволствие, отколкото да я слуша: гласът й беше мек и приятен.
Като забеляза какво впечатление направи Алоизия на Волфганг. Цецилия Вебер рече:
— Алоизия с удоволствие ще ви изпее нещо, господин капелмайстор. Нали, мила?
— Както кажеш, мамо.
— Но аз дойдох да дам нотите си за преписване, госпожо Вебер.
— Мъжът ми е отличен копист. Констанце, направи за господин Моцарт кафе. Вън е студено, той, изглежда, е поизмръзнал.
Преди Волфганг да се опомни, госпожа Вебер го настани на пианото и доведе Алоизия, готова да изпълни една от неговите арии. Волфганг понечи да протестира, до гуша му бяха дошли любителите, но как да устои пред тази хубава девойка, която го докосна по рамото, давайки му знак да започне? Все пак от учтивост тя каза:
— Ако предпочитате, маестро, мога да си акомпанирам сама.
— В никакъв случай! — Колко е прелестна! Той се боеше обаче, че щом Алоизия отвори уста, очарованието може да изчезне.
Пианото се оказа отлично, а пеенето на девойката порази Волфганг. Гласът й беше топъл и чист, макар да не й достигаше техника. Но тя ни веднъж не взе фалшив тон. Имаше хубаво легато, височините звучаха превъзходно. Какви забележителни резултати би могъл да постигне той с такъв инструмент! Като акомпанираше, не сваляше очи от Алоизия. Всичко в нея му изглеждаше съвършено с изключение само на техниката.