Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

— Бих предпочел пари. Имам вече пет часовника.

— Платиха ви щедро.

— Оценявам щедростта на покровителите си по часовниците, които ми подаряват. Трябва да добавя нови джобчета на всичките си костюми по джобче на всеки крачол, за да нося едновременно два часовника, когато свиря за някой благородник. Дано тогава поне престанат да ми ги подаряват.

— Има ли някакви новини от Карл Теодор?

— Никакви. Занимавам се с децата два пъти седмично, написах за тях вариации, и те като че ли ги харесват; имаме прекрасни отношения, но никой дори зъб не обелва за някакво заплащане.

— Трябва да се чака търпеливо.

— Не може ли някак да ми помогнете, господин капелмайстор?

— Аз съм поклонник на вашия талант, знаете това. Но такива неща не зависят от мен.

След известно време Волфганг съобщи на гувернантката, жена на средна възраст, с която поддържаше добри отношения, че не може да продължава занятията с децата, докато не се споразумеят с курфюрста за точните условия.

— Ще дойда идния понеделник, графиньо — каза той, — и ако въпросът още не е уреден, ще бъда принуден да замина за Париж.

Той не се готвеше да заминава, но в понеделник по време на занятията по пиано с дъщерята на курфюрста в стаята влезе Карл Теодор. Момичето изсвири докрай вариациите, написани за него от Волфганг, и Карл Теодор попита:

— Смятате ли, че тя ще може да ги научи?

— Ваша светлост, бих бил щастлив, ако имам възможност и за в бъдеще да й показвам как да ги свири.

— Похвално; не ви ли се струва обаче, че вторият учител може по-скоро да навреди, отколкото да донесе полза?

— Всичко зависи от това какъв е учителят.

— Колко дълго можете да останете тук?

Волфганг въздъхна. Нима Карл Теодор вече е забравил разговора им? Но отвърна колкото можеше по-кротко:

— Колкото пожелае ваша светлост.

— Добре. Ще помисля по това.

Волфганг писа на татко: „Отидохме толкова далеч, че сега ми остава само едно — да чакам.“