Задоволявам се с посочването на тези вътрешни слабости и опасности, те естествено будят съмнение, макар че в спокойни времена нашето съществуване още дълго не би било застрашено. Но сега ние, касталийците, сме зависими не само от нашия морал и разум, а много съществено от състоянието на страната и волята на народа. Ние ядем нашия хляб, ползваме нашите библиотеки, изграждаме нашите училища и архиви, но ако народът вече няма желание да ни дава възможност за всичко това или ако страната чрез обедняване, война и тъй нататък не бъде в състояние да го направи, в същия миг ще настъпи край на нашия живот и нашите занимания. Че един ден страната ще гледа на своята Касталия и на културата й като на лукс, който повече не може да си позволи, да, един ден вместо, както досега, добродушно да се гордее с нас, тя ще ни почувства като търтеи и вредители, дори като еретици и врагове — това са опасностите, които ни заплашват отвън.

Но ако се помъча да обясня тези опасности на средния касталиец и реша преди всичко да го направя с примери от историята, ще се натъкна на една пасивна съпротива, на някаква почти наивна неосведоменост и безразличие. Интересът към световната история у нас, касталийците, вие знаете това, е изключително слаб, на повечето липсва не само интерес, но дори бих искал да кажа, справедливост и внимание към историята. Тази неблагосклонност към занимания със световната история, смес от равнодушие и високомерие, много често ме е подтиквала да изследвам причините и аз намерих, че те са две. Първата: съдържанието на историята — естествено не говоря за духовната и културната история, за които полагаме особени грижи — ни изглежда нещо малоценно; за нас световната история, доколкото имаме представа от нея, се състои от брутални борби за власт, богатства, земи, суровини, за пари, с една дума, за материални и количествени неща, величини, които ние разглеждаме по-скоро като недуховни и заслужаващи презрение. За нас седемнадесетият век е епоха на Декарт, Паскал, Фробергер, Шютц, а не на Кромуел или Луи XIV Втората причина за нашата плахост пред световната история се състои в наследеното и до голяма степен, както мисля, справедливо недоверие към един вид разглеждане на историята и на историческите писания, които в епохата на упадък преди основаването на нашия орден са били много разпространени и към които поначало нямаме ни най-малко доверие: така наречената историческа философия, чийто духовен разцвет и едновременно най-опасно влияние намираме при Хегел, което обаче и в следващото столетие води до най-противното фалшифициране на историята и деморализиране на чувството за истина. Пристрастието към така наречената историческа философия за нас спада към главните белези на онази епоха на духовен упадък и политически борби за власт от широк обхват, които ние понякога наричаме „военна епоха“ или най-често „епоха на вестникарските литературни притурки“. Върху развалините й, с преборването и надмогването на нейния дух или недух, възниква нашата сегашна култура, възникват орденът И Касталия. И това, че ние се отнасяме към световната история и по-точно към новата почти така, както примерно един аскет или пустинник от ранното християнство към театъра на светския живот, е свързано с нашето духовно високомерие. Историята ни изглежда арена на инстинкти и моди, на алчност и ненаситност, на властолюбив и кръвожадност, на насилия, разрушения и войни, на честолюбиви министри и продажни генерали, на съсипани градове и забравяме твърде лесно, че това е само един от многото й аспекти. Забравяме преди всичко, че ние самите сме част от историята, нещо създадено и обречено да отмре, щом като загуби способността за по-нататъшно развитие и преобразяване. Ние самите сме история и сме съотговорни за световната история и нашия живот в нея. Но най-вече ни липсва съзнание за тази отговорност.