- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
Време е естествено да се каже, че Йозеф Кнехт, както отдавна знаем, не вярваше в успеха на това толкова грижливо подготвено послание и че той, след като то действително бе готово, би предпочел изобщо да не го пише и изпраща. С него стана така, както с всички хора, които упражняват естествена и първоначално неосъзната власт над другите: тази власт не се упражнява без последици за нейния носител и ако магистърът се радваше, че чрез нея спечелва своя приятел Тегулариус за намерението си, че го превръща в радетел и сътрудник за неговото осъществяване, то сега написаното вече притежаваше по-голяма сила, отколкото в собствените му мисли и желания. Спечели или изкуши Фриц за една работа, в чиято стойност той, вдъхновителят, вече не вярваше; но когато най-после Тегулариус я представи, не можеше да я върне назад, нито пък да я сложи настрана и остави неизползвана, без с това наистина да оскърби и разочарова приятеля си, за когото искаше да направи раздялата им по-приемлива. И както сме уверени, по онова време на замисъла на Кнехт много повече отговаряше, без всякакви други усложнения, да напусне длъжността си и да обяви излизането си от ордена, вместо да избере този заобиколен път, с молбата превърнат пред очите му едва ли не в комедия. Но съобразяването с приятеля го подтикна още веднъж за известно време да овладее своето нетърпение.
Вероятно би било интересно да се запознаем с ръкописа на прилежния Тегулариус. Всъщност той се основавал на исторически материал, събран за доказателство или илюстрация, но бихме сгрешили много, ако приемем, че съдържал някои остроти и духовито изказани критични мисли по отношение на йерархията, света и световната история. Ако този ръкопис, струвал необикновено упорита работа в течение на месеци, още съществуваше, което е много възможно, и ако бихме разполагали с него, пак щяхме да се откажем да го публикуваме, тъй като нашата книга не би била подходяща за това.
За нас е от значение единствено как Magister Ludi използва работата на своя приятел. Когато Тегулариус тържествено му я поднесъл, той я взел със сърдечни думи на благодарност и признание, а тъй като знаел, че с това ще му достави радост, го помолил да му я прочете на глас. И много дни Тегулариус седял при магистъра в градината и по половин час — било лято — му четял със задоволство от купчината листа, от които се състоял неговият ръкопис, нерядко четенето бивало прекъсвано от звучния смях на двамата. Това били добри дни за Тегулариус. След тях обаче Кнехт се оттеглил и съчинил, използвайки някои части от ръкописа на своя приятел, посланието си до колегията, което ние включваме тук дословно и което вече не са нуждае от коментар.
Различни съображения ме накараха мен, Magister Ludi да изложа една молба от особен род в отделно и до известна степен частно послание до колегията, вместо да я включа в своя официален отчет. Действително аз прибавям посланието си към съответния служебен доклад и очаквам официалното си освобождаване, но гледам на него по-скоро като на един вид колегиално обръщение към другите магистри.
Към задълженията на магистъра спада и това да обръща внимание на колегията, когато при съобразеното с правилата изпълнение на длъжността си се натъкне на пречки или го застрашават опасности. Изпълнението на моята длъжност сега е (или ми се струва, че е), макар да се старая и да влагам в него всичките си сили, застрашено от една опасност, причината за която се таи лично в мен, без обаче да съм единственият й извор. Най-малкото смятам моралната заплаха от накърняването на моята лична пригодност за майстор на играта на стъклени перли едновременно като обективна и лежаща извън мене опасност. И за да го изразя съвсем накратко: почнах да се съмнявам в моята способност пълноценно да изпълнявам длъжността си, защото виждам, че самата длъжност и насърчаваната от мен игра са заплашени. Смисълът на моето послание е да се обърне внимание на колегията, че загатнатата опасност съществува и че тъкмо тази опасност, след като вече съм я открил, настойчиво ме призовава на друго място, а не на това, на което стоя. Нека ми бъде позволено да разясня положението с едно сравнение: седи си някой в таванската стаичка над софистична научна работа и ето забелязва, долу в къщата трябва да е избухнал пожар. Той няма да преценява дали е задължен и не ще ли е по-добре да препише на чисто своите таблици, а ще изтича надолу и ще се опита да спаси къщата. Така седя и аз в един от най-горните етажи на нашата касталийска сграда, зает с играта на стъклени перли, работейки с истински нежен, чувствителен инструмент, и по инстинкт, с обонянието си, долавям, че някъде долу гори, че цялата наша постройка е заплашена и застрашена и че сега не бива да анализирам музика или да уточнявам правилата на играта, а да забързам натам, където дими.