Към края си служебната дейност на Кнехт беше почти толкова напрегната, колкото някога в най-тежкото време, когато приемаше длъжността. Той отдаваше голямо значение на това да остави в образцово състояние всички нейни отрасли. Постигна тази цел, но не успя в замисъла заедно с нея да създаде впечатлението, че биха могли да минат и без него или поне, че като личност е лесно заменим. При нашите високи длъжности почти винаги е така: магистърът се носи само като някакво върховно украшение, блестящ отличителен знак на властта, над сложното многообразие от служебните задължения; идва и си отива бързо, лек като приветлив дух, казва две думи, кимва в знак на съгласие, с един жест загатва някаква поръчка и вече си е отишъл, вече е зает със следващото; със своя служебен апарат той борави като музикант с овладян инструмент, сякаш не му е потребна никаква сила и едва ли се замисля, всичко тече както трябва да протича. Но всеки чиновник в този апарат знае какво значи магистърът да е отпътувал или да е болен и какво значи, ако той дори само за часове или за един ден трябва да го замества.

Докато Кнехт още веднъж, проверявайки, обикаляше цялата малка държава на Vicus Lusorum, посвещаваше най-голяма грижливост главно на целта незабелязано да въведе своята Сянка в задачите, за да го замества най-сериозно, едновременно можа да установи как душата му постепенно се избавя и отдалечава от всичко, как цялата скъпоценност на този добре обмислен малък свят вече не му носи щастие и не го пленява. Той гледаше на Валдцел и на своята магистърска длъжност вече почти като на нещо, което е зад гърба му, област, вече премината, която му бе дала много и го бе научила на много, но към която днес не го привличаха никакви сили и никакви дела. През времето на това бавно самоосвобождаване и сбогуване все повече и повече му ставаше ясно: същинската причина за неговото отчуждаване и желание да се махне не беше убеждението, че на Касталия предстоят опасности, не бе и грижата за нейното бъдеще, просто имаше едно незаето, празно място в него самия, в сърцето, в душата му, което сега жадуваше да получи своето право и искаше да се изпълни.