В ранните епохи при бурните, така наречени велики времена, при войни и Преврати, понякога от интелектуалците се изисквало да се политизират. Така било особено в късната „епоха на вестникарските литературни притурки“. Към тези изисквания принадлежи и изискването за политизиране и милитаризиране на духа. Така както църковните камбани можели да се претопяват за топове, още невръстни ученици да се свикват под знамената за попълване на избитите полкове, така трябвало и духът да бъде конфискуван и използван като военно средство.

Разбира се, бихме могли да не приемем подобно изискване. Че в случай на нужда ученият може да бъде взет от катедрата или изследователската маса и превърнат във войник, или че при някои обстоятелства той доброволно прави това, че по-нататък в една изтощена от войната страна ученият трябва да се откаже от всичко материално чак до най-необходимото и да гладува, не ще и дума. Колкото е по-високо образованието на човека, толкова по-големи са привилегиите, от които се ползва, толкова по-голяма в случай на беда трябва да бъде и жертвата, която той принася; надяваме се, че някога това ще бъде съвсем естествено за всеки касталиец. Но ако сме готови да жертваме благоденствието, удобството, живота си за народа, когато той е в опасност, това не значи, че сме готови да пожертваме самия дух, традицията и морала, нашата духовност в интерес на деня, на народа или генералите. Страхливец е оня, който се измъква от делата, жертвите и опасностите, на които неговият народ трябва да устои. Но не по-малък страхливец и предател е оня, който изменя на принципите на духовния живот заради материални интереси, следователно който е готов например да предостави на властниците решението кога две по две е четири. Да се жертват чувството за истина, интелектуалната честност, верността към законите и методите на духа за други някакви интереси, дори и тези на отечеството, е предателство. Когато в борбата за интересите и лозунгите надвисне опасност истината да бъде обезценена, преиначена или изнасилена, също както отделният човек, както езикът, изкуствата, както всичко органично и отгледано изкуствено, тогава наш единствен дълг е да се противопоставим и да спасим истината, това значи стремежа за истина като наш върховен канон. Ученият, който като оратор, автор, учител съзнателно казва нещо невярно, съзнателно подкрепя лъжи и фалшификации, действа не само срещу органичните основни закони, освен това той, противно на всяко временно впечатление, не е полезен на своя народ, а му нанася тежки щети, разваля му въздуха и земята, храната и водата, отравя мислите и правото и помага на всичко зло и враждебно, което заплашва да унищожи народа.