Последният довод на кралете [bg]

Само дето Деветопръстия го нямаше.

Тя продължи да стои пред големия прозорец на камбанарията, загледана в хълмистия терен на Мидърланд, без да изпуска от поглед приближаващите ездачи. Дузината гуркулски съгледвачи яздеха в тръс по пътя. От това разстояние приличаха на точки по виещата се светла ивица между изораните ниви.

Когато подмина първия дървен хамбар, отрядът им забави ход и се разтегли настрани. Огромната гургулска армия включваше войници от всички кътчета на империята, от десетки покорени провинции. Тези бяха кадири, ако се съдеше по издължените им лица, дръпнати очи и характерните шарки на дисагите зад седлата им. Бяха леко въоръжени — лъкове и копия. Убиването им нямаше да е кой знае какво отмъщение, но все пак беше някакво начало. Щеше да запълни донякъде празнината. Онази празнина, която от толкова време беше стояла незапълнена.

От едно съсухрено дърво, с плясък на криле, литна гарван и един от съгледвачите подскочи на седлото. Феро затаи дъх, сигурна беше, че точно този момент ще изберат Валимир или някой от непохватните му хора, за да се спънат в собствените си крака. Но в селото остана все така тихо и ездачите необезпокоявани излязоха на селския площад. Най-отпред яздеше водачът им, вдигнал ръка за внимание. Погледна право към нея, но не я видя. Самодоволни глупаци. Виждаха само онова, което искаха. Празно село, от което всичките му жители бяха побягнали от страх пред несравнимата армия на императора. Юмруците й стиснаха здраво лъка. Ще си получат урока.

Ще им даде да разберат.

Водачът носеше едно квадратно, пърхащо на вятъра парче хартия, в което се взираше така, сякаш четеше нещо написано на неразбираем език. Карта може би. Един от хората му слезе от коня си, хвана оглавника му и го поведе към зеленясалото от мъх корито под чешмата. Други двама седяха отпуснато на седлата, усмихваха се и ръкомахаха с ръце, сякаш си разказваха шеги. Встрани от тях един чистеше ноктите си с върха на нож. Друг яздеше бавно покрай къщите, навеждаше се на седлото и надничаше в прозорците — вероятно търсеше нещо за крадене. Единият от шегобийците избухна в плътен, звучен смях.

В този момент се разнесе острият звук от пляскане с ръце.

Съгледвачът до чешмата тъкмо беше привършил с пълненето на манерката си, когато стрелата на Феро го улучи в гърдите. Манерката падна от ръката му и от гърлото й плиснаха лъскави капки вода. От прозорците затракаха арбалети. Съгледвачите облещиха очи и закрещяха. Един от конете залитна настрани и падна, премазвайки ездача с тялото си. Ритащите му копита вдигнаха облак прахоляк във въздуха.

От къщите изскочиха с викове войниците на Съюза и се втурнаха с насочени напред копия. Един от ездачите успя да извади наполовина сабята си, но бе веднага пронизан от късата стрела на арбалет, олюля се на седлото и падна. Втората стрела на Феро попадна в гърба на друг. Онзи, дето си чоплеше ноктите, беше хвърлен от коня си и сега се изправи точно пред връхлитащ го с копие войник. Забави се с хвърлянето на ножа и вдигането на ръце. Копието го прониза и окървавеният връх изскочи откъм гърба му.