Последният довод на кралете [bg]

— Ха! — Феро преметна лъка през рамо, спусна се по стълбата, опря ръце на перваза и излетя през задния прозорец. Побягна с всичка сила през полето. Ботушите й тупкаха глухо по меката почва между сноповете стърчащи стебла, а ръката й стискаше дръжката на сабята.

Мъжът проскимтяваше тихо, докато се влачеше към коня си. Беше успял да се вкопчи отчаяно с два пръста в едното стреме, когато чу зад себе си бързо приближаващите стъпки на Феро. Опита да се издърпа, но изпусна стремето и с писък се свлече на земята. Когато тя стигна до него и острието й гневно изсвистя при излизането си от дървената ножница, той лежеше на една страна. Очите му, обезумели от болка и страх, се извърнаха към нея.

Имаше тъмна кожа, също като нейната.

Най-обикновено лице на четиридесет и нещо годишен мъж, с рехава брада, бледо родилно петно на едната буза и прахоляк по другата. По челото му бяха избили лъскави капчици пот. Тя се надвеси над него и слънцето проблесна в извитото острие на сабята й.

— Дай ми причина да не го направя — осъзна, че казва. Странно, че каза точно това, но още по-странно е, че го каза на гуркулски войник. В горещината и прахоляка на Лошите земи на Канта никога не бе си и помисляла да им дава последен шанс. Сигурно нещо в нея се бе променило там, насред влажните руини на западния свят.

Той я измери с поглед и устните му потрепериха:

— Аз… — изграчи, — дъщерите ми! Имам две дъщери. Моля се да ги видя омъжени…

Феро свъси вежди. Не трябваше да го оставя да говори. Баща с дъщери. Някога и тя имаше баща, и тя беше нечия дъщеря. Този човек не й беше направил нищо лошо. Той беше толкова гуркул, колкото и тя самата. Най-вероятно не беше избрал сам да се бие, може би нямаше друг избор, освен да се подчини на заповедите на могъщия Утман-ул-Дощ.

— Ще си тръгна… Бог ми е свидетел… ще се върна при жена си и дъщерите си.

Стрелата го беше улучила точно под рамото и върхът й, излязъл от другата страна, се беше пречупил при падането от коня. Ясно се виждаха стърчащите под ръката му трески. По това, че говореше нормално, можеше да се съди, че белият дроб не беше засегнат. Раната нямаше да го убие. Поне не веднага. Феро можеше да му помогне да се качи обратно на коня и да си тръгне с живота си от това поле.

Съгледвачът вдигна към нея една трепереща ръка. По дългия му палец имаше размазано петно кръв.

— Моля те… това не е моята война, аз…

Сабята го посече през лицето, разпра устата му и разполови долната му челюст. Той изстена. Вторият удар отсече наполовина главата му. Той се изтърколи на земята и тъмната му кръв попи в прахта, докато едната му ръка стискаше сноп слама. Последният удар на сабята разцепи черепа му и той повече не помръдна.