Поглед в мрака

Расата й беше чудата и малобройна, сънародниците й живееха дълбоко в горите на Федерацията и отвъд. Стига слънцето да ги даряваше със светлината си, пеперудородните нямаха нужда от друго. Нямаха нито излишни тревоги, нито излишни амбиции, освен когато чужди хора пожелаеха да ги притежават. Чужди хора, които ламтяха за близостта им, отвличаха ги, насилваха ги, поробваха ги. Пеперуродородните бяха светлите братовчеди на молецородните, така сияйни и красиви, че всеки, видял ги веднъж, изпитваше непреодолим копнеж да ги задържи за себе си. Ала попаднеха ли в плен, пеперудородните неизбежно ставаха причина за поредица от нещастия — минаваха от ръка на ръка, крадяха ги, продаваха ги с кръв, пораждаха дуели, убийства, разкол между приятели и братя. Пеперудородните не знаеха що е тъга, преди да се докоснат до малките алчни умове на другите раси.

Салма беше различен. Той беше като остров сред бурно море от гняв, страх и похот. Салма й беше припомнил благородството на своя народ, единствения народ, чиято близост пеперудите търпяха доброволно. Ала Салма имаше един недостатък — прекомерното му благородство го беше тласнало по отчаян, опасен път.

Знаела бе, че ще свърши така, но все пак беше довела Морлейр и другите в отчаян опит да го намери навреме и да го изтръгне от лапите на Империята, да го спаси, както го беше спасила пред стените на Тарк. Отърсила се от пръстта, измъкнала се от тунела, който Морлейр беше прокопал с голи ръце, тя излезе от палатката на генерала, издигна се с пламнали криле над сражението долу и го видя.

Беше паднал на колене, а осородният изтегляше меча си от тялото му… и тя усети, усети го с душата си, усети как животът на Салме Диен угасва — прободен в сърцето, мъртъв, — мъртъв отвъд нейните способности да го върне.

Вече беше научила много ужасни неща от Империята и нейните подчинени народи. Научила беше какво е предателство, алчност и презрение, лицемерие и порок. Научила беше за омразата и яростта, но до този момент не беше изпитвала лично тези емоции. Сега я заля нещо чудовищно, писна оглушително в ушите й. Имаше глас в главата й и той крещеше обезумял, жаден за нещо, което нейните хора не познаваха.

„Мъст!“ — виеше гласът и тя беше безсилна, подмятана от разрушителните ветрове на чувства, които я подхванаха и я тласнаха като обрулено листо към генерал Малкан.

Видя го да поглежда нагоре, заслонил с ръка очите си. Осородните войници наоколо вече не тичаха панически напред-назад; стояха като заковани и гледаха към нея. Тя беше свикнала с такова внимание. Втренчените погледи на петстотин души не можеха да я спрат. Тя имаше очи само за Малкан.

Видя го да отстъпва крачка назад, да залита; мечът изпадна от отпуснатата му ръка.

Тя изкрещя и отприщи Изкуството си, отприщи го в пълната му мяра, Изкуство, което никой друг народ не познаваше. Империята я беше научила да мрази, сега беше неин ред да даде нечуван урок на Империята.