Избрани творби в два тома. Том втори

ото армията беше единственият крепител на неговата власт, както си мислехме ние, а, напротив, защото тя беше най-неизбежният му враг, и затова настройваше офицерите един срещу друг, като ги караше да си мислят, че се дебнат взаимно, играеше си със съдбите им, като разбъркваше картите, за да им попречи да съзаклятничат срещу него, и снабдяваше казармите така, че от десет патрона осем бяха халосни, и им изпращаше барут, примесен с морски пясък, а в същото време държеше подръка доброто снаряжение в един склад в президентския дворец, чиито ключове носеше в себе си, окачени на една халка заедно с други уникални ключове за други врати, които никой друг освен него не можеше да прекрачи; закриляше го спокойната сянка на неговия вечен побратим генерал Родриго де Агилар, артилерист по професия, който освен това изпълняваше и длъжността министър на отбраната и началник на президентската охрана, и началник на службите за държавна сигурност, и беше един от малцината простосмъртни, които имаха картбланш да го бият в една партия на домино, защото беше изгубил дясната си ръка при обезвредяването на мина само няколко мига преди президентската кола да мине през мястото на атентата. Той се почувствува толкова сигурен под закрилата на генерал Родриго де Агилар и с подкрепата на Патрисио Арагонес, че започна да пренебрегва предупрежденията им да се пази и взе твърде често да се излага на чуждите погледи, осмели се да се разхожда из града, придружен само от един адютант, в двуколка без отличителни знаци, да съзерцава зад перденцата помпозната катедрала от позлатен камък, която с декрет беше обявил за най-красива в света, опипваше с поглед старите масивни къщи с портали от памтивека и слънчогледи, обърнати към морето, павираните улици с миризма на газена лампа в квартала на вицекралете, бледоликите госпожици с неподправена почтеност, които седяха на слънце по балконите, плетяха дантели с шишове, заобиколени от саксии с карамфили и повесма от цъфнали фунийки, шахообразния манастир на бискайките с неизменно повтаряната мелодия, изпълнявана на клавесин всеки ден в три часа след пладне, с която някога бяха отпразнували първото минаване на кометата; прекоси вавилонския лабиринт на търговските улички с тяхната убийствена музика, с хоругвите от лотарийни билети, с количките за сок от захарна тръстика, с броениците от яйца на игуана, с избелелите на слънцето вехтории по сергиите на турците, видя страшното грубо платно на жената, която казваха, че се превърнала в паяк, понеже не се подчинила на родителската воля, мина по сиромашката улица на самотните жени, които привечер излизаха голи, за да си купят сини корбини и розови барбуни и да си теглят по някоя майна със зарзаватчийките, докато фустите им съхнеха на балконите с дърворезба, лъхна го миризма на разложени миди, съзря неизменната белота на пеликаните, кацнали зад ъгъла, и шаренията на негърските колиби по възвишенията при входа на залива и изведнъж: ето го пристанището! Ах, пристанището! Пристанището с вълнолома от шуплести греди и стария крайцер на морската пехота, по-дълъг и по-страшен от истината, една негърка-хамалка се отдръпна, за да направи път на неустрашимо понеслата се двуколка, но прекалено късно, и усети като смъртоносно докосване погледа на стареца на преклонна възраст, който съзерцаваше пристанището с най-тъжните очи на света: та това е той — възкликна тя уплашена, — да живее самецът, да живее — викаха мъжете, жените и децата, които наизскачаха от баровете и ресторантите в китайския квартал; да живее — крещяха тези, които спънаха конете и препречиха пътя на колата, за да стиснат ръката на властта, и маневрата им бе толкова сръчна и неочаквана, че той едва успя да отклони ръката на въоръжения адютант, като го смъмри с грубия си глас: ама че си страхопъзльо, лейтенанте, остави ги да ми засвидетелствуват обичта си; през следващите дни беше така екзалтиран от онзи любовен порив и от други подобни излияния, че генерал Родриго де Агилар с голямо усилие изби от главата му идеята да се разходи в открита карета: така ще могат да ме видят в целия ми ръст патриотите, дявол да го вземе — и дори не подозираше, че пристъпът на пристанището беше спонтанен, но следващите бяха организирани от самите служби за държавна сигурност, за да му доставят удоволствие, без да рискуват живота му; а той бе толкова изкушен от тези любовни пориви в навечерието на своята есен, че дръзна да излезе извън града, нещо, което не беше правил от много години, отново пусна в движение стария влак, боядисан с цветовете на знамето, който се катереше по стръмнините на обширното му кралство, тънещо в униние, пробиваше си път през гранки от орхидеи и амазонски балсамчета, всяваше смут сред маймуни, райски птици и леопарди, заспали по релсите, достигайки покритите с лед селища и пустини на високите планини в родния му край, където по гарите го посрещаха със зловеща музика, клепалата удряха на умряло, носеха плакати с надписи „добре дошъл“ в чест на безименния патриций, който седи отдясно на светата Троица, събираха стеклите се по пътеките индианци, които слизаха от планината, за да видят властта, която се спотайваше в траурния полумрак на президентския вагон, но тези, които успяваха да се приближат, виждаха зад потъналите в прах прозорци единствено удивените очи, треперещите устни, една аристократическа ръка, която ги поздравяваше от върха на славата си; а в това време охраната му се опитваше да го отстрани от прозореца: внимавайте, господин генерал, отечеството има нужда от вас; но той замечтано отвръщаше: не се безпокой, полковник, тези хора ме обичат; и това, което ставаше във влака, се повтаряше и в речния кораб с дървено колело, който оставяше след себе си диря от валсове, изсвирени на пианола сред приятното ухание на гардении и развалени саламандри, които водите на екваториалните течения влачеха, заобикаляйки скелетите на праисторически дракони, съдбоносни острови, където се раждаха сирените, бедствени вечери над изчезнали огромни градове и така стигаше до самотни знойни колибарски махали, чиито обитатели излизаха на брега, за да видят боядисания с цветовете на националното знаме дървен кораб, и едва-едва смогваха да съзрат една ръка, непринадлежаща на никого, в атлазена ръкавица, която махаше за поздрав от илюминатора на президентската каюта: а той виждаше на брега групите, които размахваха листа от маланга поради липса на знамена, виждаше как някои се хвърляха във водата било с жив тапир, било с няме, исполинско като слонско стъпало, било с кафез с планински кокошки за гозбата на президента, и въздишаше от вълнение в църковния полумрак на каютата: капитане, виж ги как идват, гледай колко ме обичат! През декември, когато всичко в Карибско море ставаше прозрачно като стъкло, той се изкачваше с каретата по скалистия бряг до къщата, кацнала на върха на скалите, и прекарваше следобеда в игра на домино с бившите диктатори от други страни на континента, с детронираните бащи от други земи, на които той беше давал убежище в продължение на много години и които сега старееха под сянката на неговото милосърдие и мечтаеха за химеричния кораб на втория шанс, седнали в креслата на терасата, говорейки си сами, умирайки като живи трупове в почивния дом, който той беше построил за тях на морския бряг, след като ги беше приел всички така, сякаш бяха един, тъй като всички се появяваха на разсъмване с навлечени наопаки направо върху нощните пижами парадни униформи, със сандък, пълен с пари, задигнат от държавната хазна, и куфар, с кутия за ордени, изрезки от вестници, залепени в стари счетоводни тефтери, и един албум със снимки, които му показаха по време на първата аудиенция вместо акредитивни писма; казваха му: вижте, генерале, този тук съм аз, когато бях лейтенант, а тази е от деня, в който взех властта, а тази е от 16-годишнината, а сега вижте тук, генерале… но той им предоставяше политическо убежище и не се интересуваше от нищо, нито проверяваше акредитивните им писма, защото според него единственият документ за самоличност на един свален президент трябва да бъде смъртният акт, и със същото пренебрежение изслушваше илюзорните им тиради, че приемали неговото благородно гостоприемство за известно време, докато народната справедливост потърси сметка от узурпатора; тази беше неизменната формула, изречена с детинска тържественост, която не след много слушаше от узурпатора, и после от узурпатора на узурпатора, като че ли тези загубеняци не знаеха, че в тази мъжка работа битият си е бит; и на всички предлагаше гостоприемството на президентския дворец за няколко месеца, като ги задължаваше да играят с него домино, докато не ги обереше до грош, и тогава ги повеждаше за ръка до прозореца към морето: изслуша оплакването им от този проклет живот, който има само една посока: утеши ме с илюзията, че мога да отида там; погледни, казваше той, горе в онази просторна къща, дето прилича на заседнал в рифовете презокеански кораб, ще се намери едно местенце и за теб, добре осветено и с хубаво ядене, и с много време, за да забравиш, заобиколен от други другари по нещастие; той самият обичаше да сяда през декемврийските следобеди на морската тераса, не толкова заради удоволствието на една партия домино с оная сбирщина от мухльовци, а за да се наслади на мизерното щастие, че не е един от тях, да се огледа �