Избрани творби в два тома. Том втори

� море, кръжаха бавно целия ден над дома на властта, докато водачът им — белоснежен като невяста и с алена гушка — даде безгласна заповед и тогава задрънчаха стъклата и ни лъхна миризмата на голям мъртвец; лешоядите сновяха през прозорците ту навътре, ту навън, а това беше допустимо само за къща без стопанин; едва тогава и ние дръзнахме да влезем в пустото светилище и там видяхме тленните останки на величието; тялото му бе изкълвано, ръцете гладки като на девица с пръстена на властта върху костта на безименния пръст и по цялото му тяло, а най-вече под мишниците и по слабините, се бяха полепили лишейчета и морски паразити, а стегнат в платнения бандаж, си стоеше изсипаният тестикул, който единствен беше пренебрегнат от лешоядите, макар да беше голям колкото биволски бъбрек; но дори тогава не посмяхме да повярваме в смъртта му, защото вече за втори път го намираха в онзи кабинет, сам и облечен, умрял като че ли от естествена смърт по време на сън, както бяха предсказали преди много години гадателските води в паниците на врачките. Когато го намерихме за първи път в началото на неговата есен, нацията беше все още достатъчно жива, за да има основание той да се почувствува смъртно застрашен дори в самотата на своята спалня, но въпреки това управляваше така, сякаш беше предопределен да не умира никога; по онова време този дом не приличаше на президентски дворец, а на чаршия, защото в коридорите едва можеше да си пробиеш път сред босоногите слуги, които разтоварваха от магаретата зеленчуци и кафези с кокошки, и трябваше да прескачаш бабите акушерки с примрели от глад деца в скута си, заспали сгушени по стълбището в очакване милосърдието на държавника да извърши някакво чудо, и да се изплъзваш от потоците мръсна вода, която злоезичните държанки, подменящи вчерашните цветя във вазите, лисваха и търкаха с парцали пода и пееха песни за въображаема любов в такт със сухите клони, с които тупаха килимите по балконите, и всичко това сред врявата на пожизнените чиновници, които сварваха кокошките да снасят яйца в чекмеджетата на бюрата им; в нужниците непрекъснато сновяха курви и войници, чуваше се крякане на птици и давене на улични кучета посред официалните приеми, защото никой не знаеше кой какъв е и по чия препоръка идва в оня дворец, отворен по всяко време за всички, сред чиято чудовищна неразбория бе невъзможно да се определи къде всъщност се намира правителството. Стопанинът на дома не само участвуваше в панаирджийската неразбория, но самият той я насърчаваше и управляваше, затова скоро след като светнеха лампите в неговата спалня, още преди да са пропели първи петли, утринната тръба на президентската стража известяваше за настъпването на новия ден на близката казарма Ел Конде, а тя предаваше вестта на базата Сан Херонимо, а оттам я предаваха на пристанищната крепост, там отново я повтаряха и така шестте последователни сигнала на тръба в утринта разбуждаха най-напред града и после и цялата страна, докато той размишляваше в портативния клозет и се мъчеше да заглуши с шепи бръмченето в ушите си — което тогава започваше да се обажда, загледан в светлините на минаващите кораби в променливото топазено море, което през онези славни времена се простираше под прозореца му. Още щом стана господар на двореца, той всеки ден наблюдаваше доенето в оборите, за да измери собственоръчно млякото, което трите президентски каруци щяха да откарат в градските казарми; после изпиваше в кухнята голяма чаша силно кафе с какао, без да е много наясно къде щеше да го отнесе вятърът на новия ден, заслушан обикновено в брътвежа на слугите, единствените човешки същества в този дом, с които говореше на един и същ език и чиито сериозни изказвания зачиташе най-много и сърцата им му бяха понятни; малко преди девет с удоволствие вземаше баня с преварка от разни билки в гранитния басейн, изграден под сянката на бадемите в частния му двор, и едва след единадесет успяваше да се отърси от тревогата, която го обземаше на разсъмване, готов да пресрещне всички превратности на действителността. По-рано, по време на окупацията от морските пехотинци, той се затваряше в кабинета си с командуващия дебаркационните войски, за да решава съдбините на отечеството, и подписваше всевъзможни закони и заповеди с палеца, защото тогава не знаеше нито да чете, нито да пише, обаче когато понякога го оставяха да се оправя сам с отечеството и властта, той вече не си тровеше живота с бюрократическата мудност на писания закон, а управляваше със собствения си глас и присъствие навсякъде и по всяко време строго и пестеливо, но същевременно с невъобразима за възрастта му пъргавина, обсаден от тълпа прокажени, слепи и парализирани, които просеха от неговите ръце изцеление, от грамотни политици и дръзки угодници, които го обявяваха за повелител на земетръсите, затъмненията, високосните години и други божи опушения; и тътрейки из двореца грамадните си крачища като слон в снега, разрешаваше държавническите работи и домашните проблеми със същата лекота, с която заповядваше: да ми махнат тази врата оттук и да ми я поставят там — махаха я, пак да ми я сложат тук — слагаха я, а часовникът на кулата да не удря дванадесет пъти в дванадесет, а в два, та животът да изглежда по-дълъг — и това се изпълняваше без нито миг колебание, без потриване; изключение правеше само мъртвото време от един час следобедна почивка, когато той се прислоняваше на сянка при държанките — атакуваше някоя от тях, без да я съблича и да се съблича и без да затваря вратата, и тогава в двореца се разнасяше изнемогващото му пъхтене на припрян любовник, забързаното дрънчене на златната шпора, кучешкото му скимтене, а уплашената жена пропиляваше времето си за любов, мъчейки се да отпъди от себе си немощния поглед на седмачетата, като крещеше: махайте се оттук, идете да играете на двора, това не е детска работа; и в този момент сякаш ангел прелиташе по небосвода на отечеството, защото гласовете угасваха, животът спираше, целият свят застиваше с пръст на устата: тишина, генералът такова; но тези, които го познаваха по-добре, не се доверяваха дори на примирението, настъпило в оня свещен миг, защото все им се струваше, че той се раздвоява — говореше се, че един път някой си го видял в седем вечерта да играе домино, а в същото време друг го бил видял да пали кравешки лайна, за да пропъди комарите от приемната, и никой не хранеше никакви илюзии, докато не загаснеха последните прозорци и не се разнесеше грохотът от трите мандала, трите брави и трите резета в президентската спалня и не се чуеше издумтяването на тялото му, което се тръшваше от умора на каменния под, и изтощеното му детско дишане, което ставаше все по-дълбоко, колкото повече се издигаше приливът, докато арфите на нощния вятър не приспяха пукота в тъпанчетата му и пяната от прибоя не погълнеше улиците на древния град на вицекралете и морските пирати и не се втурнеше в резиденцията през високите прозорци, също както в една ужасна събота през август, огледалата не обраснеха в ракообразни, приемният салон не останеше във властта на обезумелите акули и водата не надхвърлеше най-високите нива, отбелязани в праисторическите океани, и не залееше лицето на земята, пространството и времето, и не останеше само той да плува по корем в лунните води на съня си като самотен удавник: с ленената униформа на редник, с гамаши, със златна шпора, а дясната му ръка — свита под главата, за да му служи за възглавница. Онова едновременно присъствие навсякъде през усилните години, които предхождаха първата му смърт, онова изкачване, докато слизаше, онзи захлас по морето, докато агонизираше от някоя нескопосана любов, не бяха никакъв природен дар, както твърдяха неговите ласкатели, нито някаква масова халюцинация, както твърдяха неговите критикари, а се дължаха на факта, че беше имал късмет да разчита на всеотдайната служба на предания му като куче Патрисио Арагонес — неговия съвършен двойник, намерен, без някой да го е търсил, когато дойдоха при него с новината: господин генерал, една фалшива президентска каляска обикаля индианските селища и върти износна търговия, като мами хората; говори се, че видели в траурния й полумрак тъжните очи, бледите устни, нежната ръка на годеница с ръкавица от атлаз, хвърляща шепи сол на болните, коленичили по улицата: че подир каляската се движели двама мними офицери на коне, които осребрявали в суха пара труда за изцелението, можете ли да си представите какво светотатство, господин генерал — но той не издал никаква заповед срещу измамника, а поискал да му го доведат тайно в президентския дворец, като пъхнат главата му в конопен чувал, за да не вземат да ги объркат, и тогава преживя унижението да види самия себе си в подобно състояние на равенство — майка му стара, ами че това съм аз — викна той, защото действително изглеждаше така, и правеше изключение само господарският глас, който другият никога не успя да имитира, както и яснотата на линиите върху дланта на ръката му, защото линията на неговия живот се точеше безпрепятствено в основата на палеца; и това, че не нареди веднага да го застрелят, съвсем не беше породено от желанието му да го задържи за свой официален заместник (това му хрумна по-късно), а защото го тревожеше илюзията, че знаците на неговата собствена съдба са изписани на ръката на измамника. Когат�