Избрани творби в два тома. Том втори

кажени, слепи и парализирани, които просеха от неговите ръце изцеление, от грамотни политици и дръзки угодници, които го обявяваха за повелител на земетръсите, затъмненията, високосните години и други божи опушения; и тътрейки из двореца грамадните си крачища като слон в снега, разрешаваше държавническите работи и домашните проблеми със същата лекота, с която заповядваше: да ми махнат тази врата оттук и да ми я поставят там — махаха я, пак да ми я сложат тук — слагаха я, а часовникът на кулата да не удря дванадесет пъти в дванадесет, а в два, та животът да изглежда по-дълъг — и това се изпълняваше без нито миг колебание, без потриване; изключение правеше само мъртвото време от един час следобедна почивка, когато той се прислоняваше на сянка при държанките — атакуваше някоя от тях, без да я съблича и да се съблича и без да затваря вратата, и тогава в двореца се разнасяше изнемогващото му пъхтене на припрян любовник, забързаното дрънчене на златната шпора, кучешкото му скимтене, а уплашената жена пропиляваше времето си за любов, мъчейки се да отпъди от себе си немощния поглед на седмачетата, като крещеше: махайте се оттук, идете да играете на двора, това не е детска работа; и в този момент сякаш ангел прелиташе по небосвода на отечеството, защото гласовете угасваха, животът спираше, целият свят застиваше с пръст на устата: тишина, генералът такова; но тези, които го познаваха по-добре, не се доверяваха дори на примирението, настъпило в оня свещен миг, защото все им се струваше, че той се раздвоява — говореше се, че един път някой си го видял в седем вечерта да играе домино, а в същото време друг го бил видял да пали кравешки лайна, за да пропъди комарите от приемната, и никой не хранеше никакви илюзии, докато не загаснеха последните прозорци и не се разнесеше грохотът от трите мандала, трите брави и трите резета в президентската спалня и не се чуеше издумтяването на тялото му, което се тръшваше от умора на каменния под, и изтощеното му детско дишане, което ставаше все по-дълбоко, колкото повече се издигаше приливът, докато арфите на нощния вятър не приспяха пукота в тъпанчетата му и пяната от прибоя не погълнеше улиците на древния град на вицекралете и морските пирати и не се втурнеше в резиденцията през високите прозорци, също както в една ужасна събота през август, огледалата не обраснеха в ракообразни, приемният салон не останеше във властта на обезумелите акули и водата не надхвърлеше най-високите нива, отбелязани в праисторическите океани, и не залееше лицето на земята, пространството и времето, и не останеше само той да плува по корем в лунните води на съня си като самотен удавник: с ленената униформа на редник, с гамаши, със златна шпора, а дясната му ръка — свита под главата, за да му служи за възглавница. Онова едновременно присъствие навсякъде през усилните години, които предхождаха първата му смърт, онова изкачване, докато слизаше, онзи захлас по морето, докато агонизираше от някоя нескопосана любов, не бяха никакъв природен дар, както твърдяха неговите ласкатели, нито някаква масова халюцинация, както твърдяха неговите критикари, а се дължаха на факта, че беше имал късмет да разчита на всеотдайната служба на предания му като куче Патрисио Арагонес — неговия съвършен двойник, намерен, без някой да го е търсил, когато дойдоха при него с новината: господин генерал, една фалшива президентска каляска обикаля индианските селища и върти износна търговия, като мами хората; говори се, че видели в траурния й полумрак тъжните очи, бледите устни, нежната ръка на годеница с ръкавица от атлаз, хвърляща шепи сол на болните, коленичили по улицата: че подир каляската се движели двама мними офицери на коне, които осребрявали в суха пара труда за изцелението, можете ли да си представите какво светотатство, господин генерал — но той не издал никаква заповед срещу измамника, а поискал да му го доведат тайно в президентския дворец, като пъхнат главата му в конопен чувал, за да не вземат да ги объркат, и тогава преживя унижението да види самия себе си в подобно състояние на равенство — майка му стара, ами че това съм аз — викна той, защото действително изглеждаше така, и правеше изключение само господарският глас, който другият никога не успя да имитира, както и яснотата на линиите върху дланта на ръката му, защото линията на неговия живот се точеше безпрепятствено в основата на палеца; и това, че не нареди веднага да го застрелят, съвсем не беше породено от желанието му да го задържи за свой официален заместник (това му хрумна по-късно), а защото го тревожеше илюзията, че знаците на неговата собствена съдба са изписани на ръката на измамника. Когато се убеди в нелепостта на тази мечта, Патрисио Арагонес беше преживял невъзмутимо шест атентата и бе придобил навика да влачи нозете си, сплескани от удари с дървен чук, ушите му бръмчаха и хернията му се обаждаше в зимните утрини, вече се беше научил да си сваля; и слага златната шпора под претекст, че му се заплитали връзките, а в действителност го правеше, за да печели време при аудиенциите, и непрестанно мърмореше: майка им стара на тези закопчалки, дето ги правят железарите от Фландрия, нищо не струпат: и от веселяк и дърдорко, какъвто беше по времето, когато духаше шишета в бащината си стъкларница, стана замислен и мрачен и престана да обръща внимание на това, което му говореха, а дебнеше сянката в очите, за да отгатне онова, което премълчаваха, и никога не отговаряше на нито един въпрос, без преди това да попита от своя страна — а вие как мислите; и от хаймана и гуляйджия, какъвто бе, когато продаваше чудеса, стана пъргав като виелица и неуморен пешеходец, стана алчен и хищен; примири се с участта да се люби набързо и да спи на пода с дрехите си по корем и без възглавница, отказа се от претенциите за собствено аз, както и от наследственото призвание за приятно хайлазуване или чисто и просто да духа стъкло и да прави шишета, подготви се да се справя с най-страшните рискове на властта, полагаше първия камък на места, където никога нямаше да се строи нищо, прерязваше ленти на тържества във вражески земи, понасяше много предвещани в ясновидските води сънища и твърде много сдържани въздишки по невъзможни блянове, коронясваше безброй мимолетни и недостижими мис в конкурсите за красота, без дори да ги докосне, тъй като завинаги се беше примирил с участта да живее съдба, която не е негова, и не го правеше нито от алчност, нито по убеждение, а защото онзи беше променил живота му с пожизнената служба на негов официален заместник с номинална заплата петдесет песос и с изгодата да живее като крал, без да е имал злочестината да е такъв (какво повече може да иска човек…). Онова объркване на самоличността стигна връхната си точка една нощ, когато духаше непрестанен вятър, и той завари Патрисио Арагонес край морето да бленува сред сладкото ухание на жасмините и го попита с основателна тревога дали не са сложили вълчи трън в яденето му и не са го урочасали, та ходи като замаян и като пронизан от лош вятър, а Патрисио Арагонес му отвърна: съвсем не, господин генерал, работата е съвсем отчаяна; в събота сложил короната на една мис карнавал, танцувайки с нея първия валс, и сега не можел да си намери място, нито изход, за да се отърве от спомена за нея; защото тя е най-красивата жена на земята, господин генерал, от тези, дето не са създадени за хора като нас, само да можехте да я зърнете… но той му отвърна с въздишка на облекчение: а бе майната му, това е вятър работа, така става с мъжете, когато им липсва жена; предложи му да я отвлекат, както той беше правил с много хубавици, които сега са му държанки; ще ти я довлека насила и ще ти я сервирам на тепсия в кревата, четирима войници ще я държат за краката и ръцете, докато ти си свършиш работата с големия черпак, много важно, ще я излапаш до шушка — рече му той, — тия, дето в началото се опъват и се мятат от злоба, след туй запяват друга песен: не ме изоставяй, генерале, да линея като захвърлен розов цвят… но на Патрисио Арагонес това не му стигаше, той искаше повече, искаше да го обичат — а въпросната е от ония жени, дето си знаят работата, господин генерал, вие сам ще се уверите, като я видите; тогава генералът му препоръча за утеха нощните пътеки към стаите на своите държанки и го упълномощи да ги използува тъй, както сам той би го направил, насила и набързо, облечен; Патрисио Арагонес доверчиво се остави да затъне в това тресавище от дадена назаем любов, с надеждата по този начин да облекчи томленията си, но копнежът му беше толкова силен, че понякога пренебрегваше условията, които предвиждаше заемът, разкопчаваше си панталона от разсеяност, помайваше се в подробности, натъкваше се на подводните камъни на най-ненаситните жени, изтръгваше от тях въздишки от удоволствие и ги караше да се смеят от изумление в тъмата: какъв разбойник бил той, като взе да застарява, стана по-голям мераклия… и оттогава нататък нито някой от двамата, нито пък някоя от жените знаеха кое от децата им чий син е, нито от коя жена, защото децата на Патрисио Арагонес, подобно на неговите, се раждаха седмачета. Така Патрисио Арагонес стана дясната ръка на властта, този, когото най-много обичаха и от когото може би най-много се страхуваха, а другият сега разполагаше с повече време, което посвещаваше на войската, както в началото на своя мандат, не толкова защ