Избрани творби в два тома. Том втори

, изпотрошени масички за домино и зелените като морава билярдни маси, изпасани от добитъка: в един ъгъл видяхме зарязана машината, която възпроизвеждала вятър и можела да фалшифицира всевъзможните явления от четирите квадрата на компаса, за да понасят хората в двореца носталгията по морето, което бе изчезнало; наляво и надясно видяхме птичи клетки, окачени навсякъде, все още с дрипите за спане, с които ги бяха покрили някоя нощ от миналата седмица, а пред многобройните прозорци видяхме проснатото туловище на заспалия град, все още неподозиращ историческия понеделник, който бе започнал, а отвъд града, чак до хоризонта, видяхме мъртвите кратери от грапава лунна пепел на безкрайната равнина, където преди се намираше морето. В онова недостъпно помещение, което малцина привилегировани бяха успели да видят, за първи път доловихме миризмата на мърша, разнасяна от лешоядите, и предусетихме хилядолетната им астма, ясновидския им инстинкт; водени от гадния полъх на разложено, с който ни облъхваха крилете им, се озовахме при червясалите скелети на крави в приемния салон, пред огледалата с отразени в тях неколкократно в цял ръст бутове на женски; и тогава блъснахме една замаскирана в стената странична врата и там видяхме него: проснат на пода, с униформа от ленено платно, без отличителни знаци, обут с гамаши и със златна шпора на левия ток, по-стар от всички хора и всички живи същества на земята и във водата; лежеше по корем, свил под главата дясната си ръка, която му служеше за възглавница, както беше спал нощ след нощ през всички нощи в своя предълъг живот на самотен деспот. Едва когато го преобърнахме, за да видим лицето му, разбрахме, че дори да не беше изкълван от лешоядите, едва ли щяхме да го познаем, защото никой от нас никога не го беше виждал лично, макар че профилът му се намираше и от двете страни на монетите, върху пощенските марки, по етикетите на лекарствата, по бандажите и стихарите, а една негова литография със знамето през рамо и дракона на отечеството на гърдите беше изложена по всяко време и навсякъде, но ние знаехме, че това са копия на копия от портрети, които се смятаха за недостоверни още по времето на кометата, когато родителите ни го познаваха от разказите на своите родители, те пък бяха чували от своите и тъй от деца ни привикваха да вярваме, че той си живее в дома на властта, защото някой си бил видял да светват глобусите една празнична вечер, друг разказваше как зад литургийните орнаменти на президентската каляска съзрял тъжните му очи, бледите устни и замислената ръка, вдигната за поздрав към никого; или защото една неделя, преди много години, отмъкнали от улицата слепеца, който срещу пет сентавос рецитирал стихове от забравения поет Рубен Дарио и след туй се бил върнал щастлив и възнаграден с една истинска златна монета, с която му заплатили за рецитала, изнесен специално за другия, естествено без да го е видял, и то не поради слепотата си, а защото никой смъртен не го беше виждал след чумната епидемия; въпреки всичко това ние си знаехме, че той живее там, и защо не, щом като светът си светуваше, животът продължаваше, пощата пристигаше и духовата музика всяка събота свиреше обичайните глупави валсове под прашните палми и мъждукащите фенери на Пласа де Армас, някои от старите музиканти умираха и други ги заместваха в оркестъра. През последните години, когато отвътре вече не се чуваха нито човешки гласове, нито птиче пеене и обкованата с желязо порта се затвори завинаги, все пак разбирахме, че резиденцията е обитаема по осветените прозорци, които нощем, гледани откъм морето, наподобяваха корабни светлини, а когато някой дръзнеше да се приближи, чуваше зад крепостните зидове тропот на копита и пръхтене на едър звяр, а един януарски следобед видяхме на президентския балкон крава, която съзерцаваше здрачаването; представяте ли си какво кощунство: крава на балкона на отечеството — да опустее и страната: безброй догадки се направиха как може една крава да стигне до балкона, когато и баба знае, че кравата по стъпала не се качва и още повече, когато са каменни, и още повече, когато са застлани с килим, тъй че накрая се чудехме дали действително сме я видели, или чисто и просто ей тъй, както си вървяхме по Пласа де Армас, ни се е присънило, че виждаме крава на президентския балкон, където дотогава нищо не се беше виждало, нито щеше да се види дълги години наред, до миналия петък на разсъмване, когато започнаха да долитат първите лешояди, които обикновено дремеха на стрехата на болницата за бедни, след тях долетяха и други откъм полето, идеха на внушителни вълни откъм хоризонта на морето от прах, където някога се простираше истинското море, кръжаха бавно целия ден над дома на властта, докато водачът им — белоснежен като невяста и с алена гушка — даде безгласна заповед и тогава задрънчаха стъклата и ни лъхна миризмата на голям мъртвец; лешоядите сновяха през прозорците ту навътре, ту навън, а това беше допустимо само за къща без стопанин; едва тогава и ние дръзнахме да влезем в пустото светилище и там видяхме тленните останки на величието; тялото му бе изкълвано, ръцете гладки като на девица с пръстена на властта върху костта на безименния пръст и по цялото му тяло, а най-вече под мишниците и по слабините, се бяха полепили лишейчета и морски паразити, а стегнат в платнения бандаж, си стоеше изсипаният тестикул, който единствен беше пренебрегнат от лешоядите, макар да беше голям колкото биволски бъбрек; но дори тогава не посмяхме да повярваме в смъртта му, защото вече за втори път го намираха в онзи кабинет, сам и облечен, умрял като че ли от естествена смърт по време на сън, както бяха предсказали преди много години гадателските води в паниците на врачките. Когато го намерихме за първи път в началото на неговата есен, нацията беше все още достатъчно жива, за да има основание той да се почувствува смъртно застрашен дори в самотата на своята спалня, но въпреки това управляваше така, сякаш беше предопределен да не умира никога; по онова време този дом не приличаше на президентски дворец, а на чаршия, защото в коридорите едва можеше да си пробиеш път сред босоногите слуги, които разтоварваха от магаретата зеленчуци и кафези с кокошки, и трябваше да прескачаш бабите акушерки с примрели от глад деца в скута си, заспали сгушени по стълбището в очакване милосърдието на държавника да извърши някакво чудо, и да се изплъзваш от потоците мръсна вода, която злоезичните държанки, подменящи вчерашните цветя във вазите, лисваха и търкаха с парцали пода и пееха песни за въображаема любов в такт със сухите клони, с които тупаха килимите по балконите, и всичко това сред врявата на пожизнените чиновници, които сварваха кокошките да снасят яйца в чекмеджетата на бюрата им; в нужниците непрекъснато сновяха курви и войници, чуваше се крякане на птици и давене на улични кучета посред официалните приеми, защото никой не знаеше кой какъв е и по чия препоръка идва в оня дворец, отворен по всяко време за всички, сред чиято чудовищна неразбория бе невъзможно да се определи къде всъщност се намира правителството. Стопанинът на дома не само участвуваше в панаирджийската неразбория, но самият той я насърчаваше и управляваше, затова скоро след като светнеха лампите в неговата спалня, още преди да са пропели първи петли, утринната тръба на президентската стража известяваше за настъпването на новия ден на близката казарма Ел Конде, а тя предаваше вестта на базата Сан Херонимо, а оттам я предаваха на пристанищната крепост, там отново я повтаряха и така шестте последователни сигнала на тръба в утринта разбуждаха най-напред града и после и цялата страна, докато той размишляваше в портативния клозет и се мъчеше да заглуши с шепи бръмченето в ушите си — което тогава започваше да се обажда, загледан в светлините на минаващите кораби в променливото топазено море, което през онези славни времена се простираше под прозореца му. Още щом стана господар на двореца, той всеки ден наблюдаваше доенето в оборите, за да измери собственоръчно млякото, което трите президентски каруци щяха да откарат в градските казарми; после изпиваше в кухнята голяма чаша силно кафе с какао, без да е много наясно къде щеше да го отнесе вятърът на новия ден, заслушан обикновено в брътвежа на слугите, единствените човешки същества в този дом, с които говореше на един и същ език и чиито сериозни изказвания зачиташе най-много и сърцата им му бяха понятни; малко преди девет с удоволствие вземаше баня с преварка от разни билки в гранитния басейн, изграден под сянката на бадемите в частния му двор, и едва след единадесет успяваше да се отърси от тревогата, която го обземаше на разсъмване, готов да пресрещне всички превратности на действителността. По-рано, по време на окупацията от морските пехотинци, той се затваряше в кабинета си с командуващия дебаркационните войски, за да решава съдбините на отечеството, и подписваше всевъзможни закони и заповеди с палеца, защото тогава не знаеше нито да чете, нито да пише, обаче когато понякога го оставяха да се оправя сам с отечеството и властта, той вече не си тровеше живота с бюрократическата мудност на писания закон, а управляваше със собствения си глас и присъствие навсякъде и по всяко време строго и пестеливо, но същевременно с невъобразима за възрастта му пъргавина, обсаден от тълпа про