Избрани творби в два тома. Том втори

� се убеди в нелепостта на тази мечта, Патрисио Арагонес беше преживял невъзмутимо шест атентата и бе придобил навика да влачи нозете си, сплескани от удари с дървен чук, ушите му бръмчаха и хернията му се обаждаше в зимните утрини, вече се беше научил да си сваля; и слага златната шпора под претекст, че му се заплитали връзките, а в действителност го правеше, за да печели време при аудиенциите, и непрестанно мърмореше: майка им стара на тези закопчалки, дето ги правят железарите от Фландрия, нищо не струпат: и от веселяк и дърдорко, какъвто беше по времето, когато духаше шишета в бащината си стъкларница, стана замислен и мрачен и престана да обръща внимание на това, което му говореха, а дебнеше сянката в очите, за да отгатне онова, което премълчаваха, и никога не отговаряше на нито един въпрос, без преди това да попита от своя страна — а вие как мислите; и от хаймана и гуляйджия, какъвто бе, когато продаваше чудеса, стана пъргав като виелица и неуморен пешеходец, стана алчен и хищен; примири се с участта да се люби набързо и да спи на пода с дрехите си по корем и без възглавница, отказа се от претенциите за собствено аз, както и от наследственото призвание за приятно хайлазуване или чисто и просто да духа стъкло и да прави шишета, подготви се да се справя с най-страшните рискове на властта, полагаше първия камък на места, където никога нямаше да се строи нищо, прерязваше ленти на тържества във вражески земи, понасяше много предвещани в ясновидските води сънища и твърде много сдържани въздишки по невъзможни блянове, коронясваше безброй мимолетни и недостижими мис в конкурсите за красота, без дори да ги докосне, тъй като завинаги се беше примирил с участта да живее съдба, която не е негова, и не го правеше нито от алчност, нито по убеждение, а защото онзи беше променил живота му с пожизнената служба на негов официален заместник с номинална заплата петдесет песос и с изгодата да живее като крал, без да е имал злочестината да е такъв (какво повече може да иска човек…). Онова объркване на самоличността стигна връхната си точка една нощ, когато духаше непрестанен вятър, и той завари Патрисио Арагонес край морето да бленува сред сладкото ухание на жасмините и го попита с основателна тревога дали не са сложили вълчи трън в яденето му и не са го урочасали, та ходи като замаян и като пронизан от лош вятър, а Патрисио Арагонес му отвърна: съвсем не, господин генерал, работата е съвсем отчаяна; в събота сложил короната на една мис карнавал, танцувайки с нея първия валс, и сега не можел да си намери място, нито изход, за да се отърве от спомена за нея; защото тя е най-красивата жена на земята, господин генерал, от тези, дето не са създадени за хора като нас, само да можехте да я зърнете… но той му отвърна с въздишка на облекчение: а бе майната му, това е вятър работа, така става с мъжете, когато им липсва жена; предложи му да я отвлекат, както той беше правил с много хубавици, които сега са му държанки; ще ти я довлека насила и ще ти я сервирам на тепсия в кревата, четирима войници ще я държат за краката и ръцете, докато ти си свършиш работата с големия черпак, много важно, ще я излапаш до шушка — рече му той, — тия, дето в началото се опъват и се мятат от злоба, след туй запяват друга песен: не ме изоставяй, генерале, да линея като захвърлен розов цвят… но на Патрисио Арагонес това не му стигаше, той искаше повече, искаше да го обичат — а въпросната е от ония жени, дето си знаят работата, господин генерал, вие сам ще се уверите, като я видите; тогава генералът му препоръча за утеха нощните пътеки към стаите на своите държанки и го упълномощи да ги използува тъй, както сам той би го направил, насила и набързо, облечен; Патрисио Арагонес доверчиво се остави да затъне в това тресавище от дадена назаем любов, с надеждата по този начин да облекчи томленията си, но копнежът му беше толкова силен, че понякога пренебрегваше условията, които предвиждаше заемът, разкопчаваше си панталона от разсеяност, помайваше се в подробности, натъкваше се на подводните камъни на най-ненаситните жени, изтръгваше от тях въздишки от удоволствие и ги караше да се смеят от изумление в тъмата: какъв разбойник бил той, като взе да застарява, стана по-голям мераклия… и оттогава нататък нито някой от двамата, нито пък някоя от жените знаеха кое от децата им чий син е, нито от коя жена, защото децата на Патрисио Арагонес, подобно на неговите, се раждаха седмачета. Така Патрисио Арагонес стана дясната ръка на властта, този, когото най-много обичаха и от когото може би най-много се страхуваха, а другият сега разполагаше с повече време, което посвещаваше на войската, както в началото на своя мандат, не толкова защото армията беше единственият крепител на неговата власт, както си мислехме ние, а, напротив, защото тя беше най-неизбежният му враг, и затова настройваше офицерите един срещу друг, като ги караше да си мислят, че се дебнат взаимно, играеше си със съдбите им, като разбъркваше картите, за да им попречи да съзаклятничат срещу него, и снабдяваше казармите така, че от десет патрона осем бяха халосни, и им изпращаше барут, примесен с морски пясък, а в същото време държеше подръка доброто снаряжение в един склад в президентския дворец, чиито ключове носеше в себе си, окачени на една халка заедно с други уникални ключове за други врати, които никой друг освен него не можеше да прекрачи; закриляше го спокойната сянка на неговия вечен побратим генерал Родриго де Агилар, артилерист по професия, който освен това изпълняваше и длъжността министър на отбраната и началник на президентската охрана, и началник на службите за държавна сигурност, и беше един от малцината простосмъртни, които имаха картбланш да го бият в една партия на домино, защото беше изгубил дясната си ръка при обезвредяването на мина само няколко мига преди президентската кола да мине през мястото на атентата. Той се почувствува толкова сигурен под закрилата на генерал Родриго де Агилар и с подкрепата на Патрисио Арагонес, че започна да пренебрегва предупрежденията им да се пази и взе твърде често да се излага на чуждите погледи, осмели се да се разхожда из града, придружен само от един адютант, в двуколка без отличителни знаци, да съзерцава зад перденцата помпозната катедрала от позлатен камък, която с декрет беше обявил за най-красива в света, опипваше с поглед старите масивни къщи с портали от памтивека и слънчогледи, обърнати към морето, павираните улици с миризма на газена лампа в квартала на вицекралете, бледоликите госпожици с неподправена почтеност, които седяха на слънце по балконите, плетяха дантели с шишове, заобиколени от саксии с карамфили и повесма от цъфнали фунийки, шахообразния манастир на бискайките с неизменно повтаряната мелодия, изпълнявана на клавесин всеки ден в три часа след пладне, с която някога бяха отпразнували първото минаване на кометата; прекоси вавилонския лабиринт на търговските улички с тяхната убийствена музика, с хоругвите от лотарийни билети, с количките за сок от захарна тръстика, с броениците от яйца на игуана, с избелелите на слънцето вехтории по сергиите на турците, видя страшното грубо платно на жената, която казваха, че се превърнала в паяк, понеже не се подчинила на родителската воля, мина по сиромашката улица на самотните жени, които привечер излизаха голи, за да си купят сини корбини и розови барбуни и да си теглят по някоя майна със зарзаватчийките, докато фустите им съхнеха на балконите с дърворезба, лъхна го миризма на разложени миди, съзря неизменната белота на пеликаните, кацнали зад ъгъла, и шаренията на негърските колиби по възвишенията при входа на залива и изведнъж: ето го пристанището! Ах, пристанището! Пристанището с вълнолома от шуплести греди и стария крайцер на морската пехота, по-дълъг и по-страшен от истината, една негърка-хамалка се отдръпна, за да направи път на неустрашимо понеслата се двуколка, но прекалено късно, и усети като смъртоносно докосване погледа на стареца на преклонна възраст, който съзерцаваше пристанището с най-тъжните очи на света: та това е той — възкликна тя уплашена, — да живее самецът, да живее — викаха мъжете, жените и децата, които наизскачаха от баровете и ресторантите в китайския квартал; да живее — крещяха тези, които спънаха конете и препречиха пътя на колата, за да стиснат ръката на властта, и маневрата им бе толкова сръчна и неочаквана, че той едва успя да отклони ръката на въоръжения адютант, като го смъмри с грубия си глас: ама че си страхопъзльо, лейтенанте, остави ги да ми засвидетелствуват обичта си; през следващите дни беше така екзалтиран от онзи любовен порив и от други подобни излияния, че генерал Родриго де Агилар с голямо усилие изби от главата му идеята да се разходи в открита карета: така ще могат да ме видят в целия ми ръст патриотите, дявол да го вземе — и дори не подозираше, че пристъпът на пристанището беше спонтанен, но следващите бяха организирани от самите служби за държавна сигурност, за да му доставят удоволствие, без да рискуват живота му; а той бе толкова изкушен от тези любовни пориви в навечерието на своята есен, че дръзна да излезе извън града, нещо, което не беше правил от много години, отново пусна в движение стария влак, боядисан с цветовете на знамето, който се катереше по стръмнините на обширното му кралство, тънещо в униние, пробиваше си път през гранки