Избрани творби в два тома. Том втори

етките, кравите, които пият от купела за кръщаване, прокажените и парализираните, заспали сред розите, и всички очакваха да се съмне по пладне, защото той беше умрял, както беше предсказано в паниците на ясновидките, от естествена смърт по време на сън, но висшите власти бавеха новината, защото се мъчеха да разрешат в кървави заговори старите си ежби. Макар че тези слухове не бяха стигнали до неговите уши, той предчувствуваше, че нещо ще се случи с него, прекъсваше мудните и проточени партии на домино, за да попита генерал Родриго де Агилар: как вървят работите, побратиме? — Господин генерал, държим всичко под контрол! В страната цареше спокойствие, а той дебнеше да открие поличби в погребалните клади от кравешки лайна, които палеше в коридорите, в кладенците със застояла вода, и никъде не намираше отговор на тревогата си; щом намалееше жегата, отиваше при майка си Бендисион Алварадо в голямата къща в покрайнините на града, двамата сядаха под тамариндите да подишат в следобедната прохлада; тя, разположила се в люлеещия се стол, съсухрена, но с висок дух, хвърляше шепи царевица на кокошките и пауните, които ровеха в двора, той сядаше на плетения от ракита миндер, боядисан в бяло, правеше си вятър с шапката и преследваше с прегладнял поглед едрите мулатки, които му носеха освежителни оцветени плодови води — горещо е, утолете си жаждата, господин генерал; а той си мислеше: майко моя, Бендисион Алварадо, да знаеш само, не мога вече да понасям тоя свят, бих искал да се махна, където ми видят очите, майчице, далече от всякакви неправди — но дори и на собствената си майка не разкриваше причината за въздишките си, а щом светнеха първите светлини в нощта, завръщаше се в президентския дворец, промъкваше се през задната врата и докато вървеше по коридорите, чуваше как часовите тракат токове за поздрав и казват: всичко е наред, господин генерал, нищо ново! Но той знаеше, че това не е истина, че го лъжат по навик, че го мамят от страх, че никой не казва истината в царящата несигурност, че след онзи злокобен следобед на арената за петли славата му горчеше и беше изчезнало някогашното му желание да командува; той стоеше до късно буден, проснат по корем на пода, слушаше през отворения към морето прозорец далечните тъпани и тъжните гайди, които празнуваха някоя сиромашка сватба така весело, както биха се веселили от неговата смърт; чуваше прощалната свирка на един разнебитен кораб, който отплуваше в два часа без разрешение на капитана, чуваше книжния шум на розите, които се разпукваха на разсъмване, лежеше облян в ледена пот, неволно въздишаше, нямаше нито миг покой, предчувствувайки с дивашкия си инстинкт приближаването на следобеда, когато на връщане от къщата в покрайнините бе изненадан на улицата от забързани тълпи, от отваряне и затваряне на прозорците, от уплашено стрелкащи се лястовици в прозрачното декемврийско небе; той повдигна перденцето на каляската, за да види какво става, и тогава си каза: това е, майко, ето го… каза го на себе си с ужасяващо чувство на облекчение, гледайки цветните балони във въздуха — червени, зелени, жълти балони, като големи сини портокали, безброй блуждаещи балони, които литнаха сред уплахата на лястовиците и така плаваха един миг в кристалната следобедна светлина, часът беше четири, после изведнъж се пръснаха в една безмълвна едновременна експлозия и над града полетяха хиляди и хиляди позиви, вихрушка от летящи памфлети; кочияшът използува суматохата, за да се измъкне от врявата на пазара, преди някой да е познал правителствената каляска; защото всички се боричкаха за позивите, господин генерал, четяха ги с цяло гърло от балконите, повтаряха ги наизуст, крещяха: долу потисничеството! Смърт на тиранина! Дори часовите в президентския дворец ги четяха на глас в коридорите: „Единство на всички, независимо от класовата принадлежност, в борбата против вековния деспотизъм, патриотично помирение в борбата против корупцията и наглостта на военните! Стига кръв, край на грабежите!“ Цялата страна се събуждаше от хилядолетна летаргия в момента, когато той влезе през вратата на хангара за коли и чу ужасната новина: господин генерал, Патрисио Арагонес е смъртоносно ранен с отровна стрела. Преди много години, една вечер, когато беше в лошо настроение, той предложи на Патрисио Арагонес да хвърлят ези-тура за живота си: ако се падне ези, ще умреш ти, ако е тура, ще умра аз; Патрисио Арагонес обаче му доказа, че ще умрат едновременно, защото от двете страни на всички монети стоеше образът на двамата; тогава той му предложи да играят домино, като заложат живота си, двадесет партии за печелившия, и Патрисио Арагонес прие това с голямо удоволствие, като голяма чест: да, господин генерал, стига да ми предоставите правото да спечеля — и той прие: дадено! Изиграха една партия, изиграха втора, изиграха двадесетата и все печелеше Патрисио Арагонес; печелеше само защото беше забранено да го побеждават, проведоха дълга и ожесточена битка и стигнаха до последната партия, без той да спечели нито една игра, а Патрисио Арагонес избърса потта с ръкава на ризата си и измърмори: съжалявам от цялата си душа, господин генерал, но аз не искам да умирам; а той започна да събира плочките, подреждаше ги в дървената кутийка и нареждаше, както даскал каканиже научения наизуст урок, че той също няма причини да умира на масата за домино, а когато му дойде времето и мястото, отредено му за естествена смърт, по време на сън, както бяха предсказали още в началото на неговата епоха врачките: абе дори и тази няма да я бъде, ако си помисли добре човек, защото Бендисион Алварадо не ме е родила, за да обръщам внимание на врачките, а да управлявам; в края на краищата аз, а не ти, съм този, който съм, така че благодари се на господа, че беше само игра — каза му той със смях, без дори да подозира, нито тогава, нито някога по-късно, че онази ужасна шега ще се сбъдне в нощта, когато влезе в стаята на Патрисио Арагонес и го намери в предсмъртна агония, без надежда да преживее отровата; махна за поздрав от вратата: господ да те спаси, момко, голяма чест е да умреш за родината. Седя при него, докато агонизираше, двамата бяха сами в стаята, даваше му с лъжица облекчаващо болката лекарство, Патрисио Арагонес го вземаше, без да му благодари, и при всяка глътка нареждаше: малко ви остава с вашето гадно управление, господин генерал, сърцето ми подсказва, че много скоро ще се видим в бездната на ада, аз, сгърчен като спирала от тази отрова, а вие с глава в ръцете си, търсейки място къде да я оставите; може да ви звучи доста непочтително, господин генерал, но сега мога да ви призная, че никога не съм ви обичал, както вие си въобразявате, защото още от времето на пиратите, когато ме сполетя злочестината да попадна във вашите владения, аз все се моля да ви убият, ако ще да е с добро, за да ми платите за този сирашки живот, който ми отредихте — първо ми смазаха ходилата с чук от дървен хаван, за да заприличам като вас на лунатик, след това продупчиха тестикулите ми с обущарско шило, за да ми направят херния, накарахте ме да пия терпентин, за да забравя да чета и да пиша, нещо, на което майка ми ме научи с толкова лишения и труд, задължавахте ме непрекъснато да изпълнявам онези обществени задължения, които вие не се осмелявахте да изпълнявате; правехте го не защото животът ви е много скъп за отечеството, както обичате да се изразявате, а защото и на най-големия смелчага не му стиска да постави короната на главата на една курва на красотата, без да е сигурен, че няма да го пречукат след туй; може да ви звучи непочтително, господин генерал; но него не го интересуваше нахалството и неблагодарността на Патрисио Арагонес: оставих те да живееш като цар в моя дворец и ти дадох това, което никой никому не е давал на този свят, услужих ти дори със собствените си жени — не си струва да говорим за това, господин генерал, защото по-добре е да те скопят с дървен чук, отколкото да търкаляш жените по пода, като че ли става дума да подковаваш млади крави, а тия клети безсърдечни мръсници дори не усещат желязото и не ритат и не се извиват, и не се оплакват като юниците, нито хълбоците им дигат пара, нито замирисват на пърлено месо, а това е най-малкото, което може да се иска от една свястна жена, а тия подлагат телата си като умрели крави, за да си свършиш работата, а те в това време продължават да си белят картофи или да подвикват на другите: я моля ти се, хвърли едно око в кухнята, докато аз се освободя, че ще ми загори оризът; само на вас може да ви хрумне, че тази мръсотия е любов, господин генерал, защото е единственото, което сте видели, може да ви звучи непочтително; и тогава той взе да ръмжи: млъкни, мръснико, млъкни или това ще ти струва скъпо; но Патрисио Арагонес продължи да говори, без ни най-малко желание да се шегува: че защо да млъкна, най-много да ме убиете, а вие и без това ме убихте, по-добре използувайте сега случая, за да погледнете истината в очите, господин генерал, за да разберете, че никой никога не ви е казал какво всъщност мисли, а всички казват това, което знаят, че искате да чуете, и в същото време ви се кланят отпред, а отзад насочват пистолет към вас; благодарете се поне на случайността, че аз съм човекът, който ви съжалява най-много на този свят, защото съм единственият, който прилича на вас, единственият, който има доблестта да ви каже какво говорят другите за вас