Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Избрани творби в два тома. Том втори
Перейти на страницу:
поучителното огледало на сполетялата ги беда, докато той газеше щастлив в голямото блато, в самотни блянове, преследвайки на пръсти като зла мисъл кротките мулатки, които метяха президентския дворец в предутринния здрач, душеше миризмата им на обща спалня и евтин брилянтин, дебнеше случай да срещне някоя сама, за да я излюби петлешки зад вратата на някоя канцелария, докато те се пръскаха от смях в полумрака: голям бандит сте, генерале, колкото сте грамаден, триж по-ненаситен сте; но след акта той се натъжаваше и за утеха си тананикаше в някое закътано място, където никой нямаше да го чуе: „Полумесецо сияен януарски, виж как тъгувам аз под светлината на твоя прозорец“, тананикаше той и беше толкова убеден в любовта на своя народ през онези октомврийски дни без лоши предзнаменования, че закачаше един хамак в двора на голямата къща в предградията, където живееше майка му — Бендисион Алварадо, — и се унасяше в следобедния сън в сянката на тамариндите, без охрана, и сънуваше скитащи риби, които плуваха в цветните води на спалните; отечеството е най-хубавото нещо, което е измислено на този свят, майко — въздишаше той, но никога не дочакваше отговор от единствения човек на земята, който се осмели да го упрекне за миризмата на вкиснат лук под мишниците; завръщаше се в президентския дворец през голямата порта, въодушевен от чудесното януарско време в Карибско море, от сдобряването със света в заника на живота си, от спокойните следобеди, в които се бе помирил с папския нунций и сега той му правеше визити без приемен час, като се опитваше да го вкара в правата вяра, докато пиеха шоколад с бисквити, а той примираше от смях и казваше, че ако господ е толкова силен, колкото ми го представяте, кажете му да ме отърве от този бръмбар, който бръмчи в ушите ми, разкопчаваше деветте копчета на копчелъка си и му показваше хернията си: кажете му да смали малко това изчадие — казваше той, но папският нунций стоически се мъчеше да го вкара в стадото, да го убеди, че всяка истина, независимо кой я изрича, иде от светия дух; а когато запалеха първите лампи, той го изпращаше до вратата, като примираше от смях, което много рядко се случваше: и не си хабете барута на вятъра, отче — заявяваше му накрая той, — защо ви е да ме вкарате в правата вяра, щом като и без това изпълнявам вашите желания. Но този вир на безметежно щастие се отприщи внезапно на арената за бой на петли в един далечен, безлюден край, когато един хищен петел откъсна главата на противника си и я изкълва пред погледите на обезумялата от кръв публика, а оркестърът от пияни музиканти отпразнува ужасното зрелище с туш и само той почувствува лошото предзнаменование, почувствува го така ясно и непосредствено, че заповяда тайно на охраната да арестува един от музикантите, онзи, който свиреше на тромбона; и наистина в него намериха пушка с прерязана цев и когато го подложиха на мъчения, музикантът призна, че мислел да стреля срещу него в бъркотията на излизане; разбира се, това беше съвсем очевидно — обясни той, — защото аз гледах към всички и всички гледаха към мен, а само този мръсник с тромбона не се осмеляваше да погледне към мен; клетият човек; независимо от всичко той си знаеше, че това не беше последната причина за тревогата му, защото тя продължаваше да го измъчва през нощите в президентския дворец дори и след като службите за сигурност го увериха: няма причини за безпокойство, господин генерал, всичко е наред; но след предзнаменованието на арената за бой на петли той се беше вкопчил в Патрисио Арагонес като в самия себе си — даваше му да яде от своето ядене, да взема от пчелния мед със същата лъжица, с която ядеше той, за да има утехата, че ако нещата са натровени, двамата да са умрели заедно, ходеха като крадци из потънали в забвение помещения, стъпвайки по килимите, за да не може никой да познае грамадните им прокрадващи се стъпки на сиамски слонове, плуваха заедно през мигащата светлина на фара, която се промъкваше през прозорците и всеки тридесет секунди потопяваше в зелено стаите на двореца, през изпаренията от говежди тор и печалните сирени на нощните кораби в заспалите морета, през тъжните септемврийски дни по цели следобеди съзерцаваха дъжда и брояха лястовиците като двама престарели влюбени, толкова откъснати от света, та той не можа да си даде сметка, че яростната му борба за съществуване подхранва двойно повече противното подозрение, че бавно престава да съществува, че е изпаднал в летаргия, и макар стражата в президентския дворец да беше удвоена и не даваше пиле да прехвръкне, някой беше успял да изиграе строгия надзор и се бе промъкнал през ситния филтър и видял замлъкналите птици в клетките, кравите, които пият от купела за кръщаване, прокажените и парализираните, заспали сред розите, и всички очакваха да се съмне по пладне, защото той беше умрял, както беше предсказано в паниците на ясновидките, от естествена смърт по време на сън, но висшите власти бавеха новината, защото се мъчеха да разрешат в кървави заговори старите си ежби. Макар че тези слухове не бяха стигнали до неговите уши, той предчувствуваше, че нещо ще се случи с него, прекъсваше мудните и проточени партии на домино, за да попита генерал Родриго де Агилар: как вървят работите, побратиме? — Господин генерал, държим всичко под контрол! В страната цареше спокойствие, а той дебнеше да открие поличби в погребалните клади от кравешки лайна, които палеше в коридорите, в кладенците със застояла вода, и никъде не намираше отговор на тревогата си; щом намалееше жегата, отиваше при майка си Бендисион Алварадо в голямата къща в покрайнините на града, двамата сядаха под тамариндите да подишат в следобедната прохлада; тя, разположила се в люлеещия се стол, съсухрена, но с висок дух, хвърляше шепи царевица на кокошките и пауните, които ровеха в двора, той сядаше на плетения от ракита миндер, боядисан в бяло, правеше си вятър с шапката и преследваше с прегладнял поглед едрите мулатки, които му носеха освежителни оцветени плодови води — горещо е, утолете си жаждата, господин генерал; а той си мислеше: майко моя, Бендисион Алварадо, да знаеш само, не мога вече да понасям тоя свят, бих искал да се махна, където ми видят очите, майчице, далече от всякакви неправди — но дори и на собствената си майка не разкриваше причината за въздишките си, а щом светнеха първите светлини в нощта, завръщаше се в президентския дворец, промъкваше се през задната врата и докато вървеше по коридорите, чуваше как часовите тракат токове за поздрав и казват: всичко е наред, господин генерал, нищо ново! Но той знаеше, че това не е истина, че го лъжат по навик, че го мамят от страх, че никой не казва истината в царящата несигурност, че след онзи злокобен следобед на арената за петли славата му горчеше и беше изчезнало някогашното му желание да командува; той стоеше до късно буден, проснат по корем на пода, слушаше през отворения към морето прозорец далечните тъпани и тъжните гайди, които празнуваха някоя сиромашка сватба така весело, както биха се веселили от неговата смърт; чуваше прощалната свирка на един разнебитен кораб, който отплуваше в два часа без разрешение на капитана, чуваше книжния шум на розите, които се разпукваха на разсъмване, лежеше облян в ледена пот, неволно въздишаше, нямаше нито миг покой, предчувствувайки с дивашкия си инстинкт приближаването на следобеда, когато на връщане от къщата в покрайнините бе изненадан на улицата от забързани тълпи, от отваряне и затваряне на прозорците, от уплашено стрелкащи се лястовици в прозрачното декемврийско небе; той повдигна перденцето на каляската, за да види какво става, и тогава си каза: това е, майко, ето го… каза го на себе си с ужасяващо чувство на облекчение, гледайки цветните балони във въздуха — червени, зелени, жълти балони, като големи сини портокали, безброй блуждаещи балони, които литнаха сред уплахата на лястовиците и така плаваха един миг в кристалната следобедна светлина, часът беше четири, после изведнъж се пръснаха в една безмълвна едновременна експлозия и над града полетяха хиляди и хиляди позиви, вихрушка от летящи памфлети; кочияшът използува суматохата, за да се измъкне от врявата на пазара, преди някой да е познал правителствената каляска; защото всички се боричкаха за позивите, господин генерал, четяха ги с цяло гърло от балконите, повтаряха ги наизуст, крещяха: долу потисничеството! Смърт на тиранина! Дори часовите в президентския дворец ги четяха на глас в коридорите: „Единство на всички, независимо от класовата принадлежност, в борбата против вековния деспотизъм, патриотично помирение в борбата против корупцията и наглостта на военните! Стига кръв, край на грабежите!“ Цялата страна се събуждаше от хилядолетна летаргия в момента, когато той влезе през вратата на хангара за коли и чу ужасната новина: господин генерал, Патрисио Арагонес е смъртоносно ранен с отровна стрела. Преди много години, една вечер, когато беше в лошо настроение, той предложи на Патрисио Арагонес да хвърлят ези-тура за живота си: ако се падне ези, ще умреш ти, ако е тура, ще умра аз; Патрисио Арагонес обаче му доказа, че ще умрат едновременно, защото от двете страни на всички монети стоеше образът на двамата; тогава той му предложи да играят домино, като заложат живота си, двадесет партии за печелившия, и Патрисио Арагонес прие това с голямо удов
Перейти на страницу: