Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— За какво?
— За галерията, за всичко… — размахвам безпомощно ръце.
Обилно гримираните й очи се плъзват из галерията, опитвайки се да обхванат всичко. А после се обръща към мен и прошепва:
— Не съжалявай.
— Знам, но…
— Никога не съжалявай за нищо! — Гласът й вече звучи равномерно, но в него се усеща някаква ледена нотка. Изправя се в целия си ръст и като че ли призовава цялата си вътрешна сила. — Е, ще изгубя галерията, ще изгубя апартамента — и какво от това? — Очите й проблясват решително. — Роднините ми са изгубили всичко през войната! Дори са се изгубили един друг!
Очите ни се срещат и за първи път забелязвам в душата на шефката си дълбини, които никога досега не бях виждала. Виждала съм я шумна и скандална, ставала съм свидетел на преувеличенията й и драматизма й, слушала съм налудничавите й истории и съм се смяла на вроденото й чувство за хумор, дори когато тя не го е съзнавала. Но това сега е нещо ново. Нещо различно. Нещо много благородно.
Нещо адски специално.
И аз не мога да не се изпълня с уважение към нея.
Видимо енергизирана, тя си поема дълбоко дъх и заявява:
— Това не е причина да бъдем тъжни! Това е повод да празнуваме! — Започва да крачи енергично из галерията. — Ще имаме честта да покажем най-нашумелия художник в Ню Йорк! А може би и в целия свят! — Размахва ръце, обръща се към мен и се провиква: — Това е прекрасно, Лууузи, прекрасно!
Ентусиазмът й е заразителен и въпреки реалността аз усещам, че му се поддавам. Тя е права. Артси действително е най-нашумелият художник в Америка точно сега. Независимо какво ще стане после, самият факт, че той е избрал нашата галерия, за да представи първата си истинска изложба, е огромно постижение за нас! Публичността ще бъде невероятна!
— Този път ще трябва да организираме грандиозно откриване! — изричам с усмивка. — И този път трябва да го направим с истинско шампанско! — „Ако ще и да го сложим на моята кредитна карта!“ — казвам си решително.
— Истинско шампанско, истинско всичко! Ще бъде невероятно! — провиква се и Магда. Привежда се, грабва Валентино и го притиска към гърдите си. — Хората ще говорят цяла вечност за нашето откриване! Защото тази галерия няма да затвори мирно и тихо. О, не! Ние ще си заминем с блясък и слава като „Титаник“!
— „Титаник“ ли? — поглеждам я неразбиращо.
— Нали докато потъва, оркестърът продължава да свири? — напомня ми тя и устните й потреперват. — И свири до самия край! — Поглежда ме със замъглени очи и ме придърпва за обща прегръдка: аз, тя и Валентино. — Така ще направим и ние, Лууузи! Ще свирим до самия си край!
Трийсет и четвърта глава
Останалата част от сутринта минава в подхвърляне на идеи за изложбата, която ще се състои след шест седмици. Тоест, ако Магда успее да удържи банката дотогава. Както става ясно, били й изпратили предупреждение за изземване, тъй като вече месеци наред пропускала вноски по ипотеката.
И това не е всичко. Сега, когато финансовото й положение вече не е тайна от мен, тя споделя как била трупала дългове по кредитните си карти, как непрекъснато правела нови ипотеки на апартамента си, за да освободи наличен капитал, как трупала лихва върху лихвата с надеждата някога да успее да изплати заема. И сякаш всичко това не е достатъчно, но и не споделяла проблемите си с никого. Не искала да тревожи хората. Не искала да признае как всичко се разпада — дори и пред себе си. Затова продължавала да поема всичко на свой гръб.
— Казала ли си на децата си? — питам накрая, когато тя приключва с разказа си.
За първи път тя се замисля.
— Не, все още не — изрича накрая. Засега се държи удивително храбро, но по очите й разбирам, че да каже на децата си е очевидно най-големият й кошмар. Изпълвам се със съчувствие към нея. Много обичам Магда и много я уважавам и ми се ще да можех да сторя нещо, за да й помогна.
Но единственото, което мога да сторя, е да я подкрепям и да бъда позитивно настроена. Затова, лепвайки си усмивка на лицето, аз се опитвам да попия от приповдигнатото й настроение, но като че ли нещо не се получава. В мига, в който галерията затвори, аз ще изгубя и работата си, и американската си виза. Което ще рече, че ще трябва да се сбогувам с Ню Йорк и да се върна в Лондон.
При тази мисъл нещо пробожда сърцето ми и мисълта ми се насочва към… Спирам, докато не съм стигнала там. Както вече казах, няма да мисля повече за тези неща. Това е. Приключих!