Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Напълно вярно — кима Магда. — Абсолютно.
— Обаче вие изглеждате различни — продължава той, като поглежда към мен. — Очевидно наистина се интересувате от онова, което правя, от изкуството, от творческия процес!
— Особено много ми допадна историята за чорапите — усмихвам се аз и той кима ухилено.
— Напълно споделям вашата философия — продължава Артси, обръщайки се към Магда. — Всеки трябва да има достъп до изкуството, за да може да му се наслаждава! Изкуството трябва да излиза далеч отвъд пределите на социалните разделения и да говори не само на банкерите от Уолстрийт, но и на пролетариата!
— Абсолютно! — кима енергично Магда. — Гадни банкери! — Цъква презрително с език. — Единственото, което ги интересува, са парите! Въобще не им пука за хората, за това как живеят те, за надеждите и мечтите им!
Буквално я чувам как мисли за апартамента си, който е заплашен да бъде иззет от банката, както и за галерията.
— Именно! — съгласява се и Артси. — Точно затова съм толкова щастлив, че мога да изложа творбите си при вас, момичета! Досега никога не съм чувствал необходимост да ги показвам, не съм и искал, обаче сега съм убеден, че именно това е най-подходящият дом за тях и това е най-правилният начин, по който трябва да постъпя! — разлива се той, размахвайки артистично ръце.
— Страхотно! — усмихвам се аз.
Божичко, ама това е невероятно! Най-сетне нещо да се нареди както трябва!
— Ами да! Абсолютно поддържам схващането, че трябва да се направи изложба, а после не да продам творбите си, а да ги раздам. Безплатно! Гениална идея!
Внезапно въздухът изстива.
— Моля? — поглежда го сащисано Магда. — Безплатно?
— Ами да! Нали такава е вашата философия? Изкуството трябва да бъде за всички, независимо дали имаш в джоба си милиони долари или само жълти монети!
Усещам как по гръбнака ми пролазват познатите тръпки. Не е възможно той да казва онова, което си мисля, че казва, нали?
— Искате да раздадете творбите си? — изричам накрая предпазливо със замръзнала усмивка на лице. И не смея да изрека светотатствената дума „безплатно“.
Той свива пръсти като пистолет, насочва ги към мен и дръпва въображаемия спусък.
— Точно в десетката! — ухилва се, очевидно много доволен от себе си.
— Точно в десетката ли? — изграква измъчено Магда.
— Вместо да ги продадете? — продължавам замаяно аз.
— Ами да! — кима той все така усмихнат. — Това е бъдещето на изкуството! Изкуство за масите!
Опитвам се да запазя спокойствие, обаче дълбоко в себе си съм като онази дребна фигурка на Мунк в платното му „Писък“. Преглъщам тежко. Добре, не се паникьосвай, Луси! Трябва да обърнеш нещата във ваша полза. Трябва да го накараш да промени решението си. Мисли, по дяволите! Мисли!
— Великолепна идея! Решение на истински гений! — изричам накрая, а после призовавам цялата си смелост и допълвам: — Само че…
— Само че какво? — Артси спира да подскача весело в огромните си пурпурни маратонки „Найки“, поглежда ме и се намръщва. Темпераментен художник, няма що.
Колебая се какво да кажа. Знам само, че това ще означава, че Магда ще изгуби всичко, защото тя разчита не само на публичността, която ще й донесе тази изложба, но и на комисионите от продажбите, за да спаси бизнеса си, дома си и изобщо целия си живот. Поглеждам към шефката си. Лицето й е пребледняло и тя изглежда леко объркано — както изглеждаше баба ми, когато дядо почина, като че ли не беше в състояние да схване какво точно става.
Поглеждам отново към Артси. Как да му кажа всичко това?
Не мога, нали?
— Просто това наистина е невероятна идея — изричам накрая, като се насилвам да се усмихна. — Гениална!
Ласкателството ми успя.
— Така е, нали? — усмихва се отново той. — Е, щом това е решено… До скоро, момичета! — Взема си довиждане с нас и с огромни крачки напуска галерията ни.
В продължение на няколко секунди нито една от нас не проговаря. Аз все още се опитвам да асимилирам чутото. В един момент всичко изглежда, че се нарежда фантастично, а в следващия…
Обръщам се бавно към Магда. Отпусната на един стол, тя сякаш е по-миниатюрна от всякога, почти като дете.
— Магда, съжалявам… — започвам неуверено.
За момент тя като че ли не ме чува. Изглежда като да е на километри оттук, вторачена в празното пространство пред себе си. А после се обръща към мен и ме поглежда.