Картата на времето [bg]

Писателят се залови да чете ръкописа, попаднал така изневиделица в ръцете му, с крайна неохота, сякаш бе подложен на мъчение. Нямаше никакво желание да чете нещо, изскочило от въображението на онова надуто конте; не очакваше от него нищо интересно и се оказа, че не греши. Докато навлизаше все по-навътре в тази претенциозна проза, започна да изпитва най-чисто отегчение, да не говорим, че взе решение никога вече да не се среща със свои почитатели. Гилиъм му бе дал една чудата и монотонна глупост, едно романче, което — подобно на много други, задръстили витрините след публикуването на неговата творба — следваше модата на умозрителните разсъждения за бъдещето. Тези романи бяха истински хартиени хранилища на технически джунджурии; вдъхновени от подема на науката, те описваха всевъзможни безсмислени машини, предназначени да осъществят най-съкровените желания на човека. Уелс не бе чел нито една от тези книги, но Хенли му бе разказвал смехотворните сюжети на много от тях, докато обядваха заедно. Например тези на нюйоркчанина Луис Сенаренс33, пълни с летателни апарати, с които персонажите му изследвали най-дивите кътчета на планетата, отнасяйки със себе си всяко туземно племе, изпречило се на пътя им. Но най-ясно си спомняше Уелс романа за еврейския изобретател, създал машина, способна да уголемява нещата. Картината на Лондон, нападнат от пълчища гигантски насекоми, която Хенли му бе описал с насмешка, просто го бе ужасила.

Подобно неловко усещане предизвикваше и сюжетът на романа на Гилиъм Мъри. Зад звучното заглавие се криеха разсъжденията на безумец. Според Гилиъм с течение на времето автоматите, тези детски играчки, които се продаваха в някои магазини в центъра на Лондон, щяха да се сдобият с живот. Да, колкото и да изглеждаше невероятно, под дървените им черепи щеше да се размърда нещо като съзнание, ужасно подобно на човешкото. При това смаяният читател веднага узнаваше, че автоматите таят непреодолима ненавист към хората заради унизителното робско положение, в което са били поставени от тях. Най-сетне, предвождани от Соломон, боен автомат, задвижван с пара, те без много церемонии щяха да определят съдбата на човешкия род: изтребление. За няколко десетилетия щяха да сведат планетата до сметище, а човечеството — до шепа уплашени плъхове, от чиито редици обаче изникваше един спасител. Това бе храбрият капитан Шакълтън, който след безуспешна война, проточила се няколко години, слагаше край на завоевателските блянове на автомата Соломон с един смехотворен дуел с шпаги. На финалните страници, сякаш тези щуротии не бяха достатъчни, Гилиъм се осмеляваше да извлече от комичната си история една смущаваща поука, която трябваше да наведе на размисъл цяла Англия или поне задругата на изобретателите на играчки. Поуката бе: Бог неминуемо ще накаже хората, ако те продължават да се съревновават с Него, създавайки живот — ако под живот, мислеше си Уелс, можеше да се разбира това, което притежаваха механичните създания.