Картата на времето [bg]

XXX

Първата работа на Уелс, щом остана сам във всекидневната, докато Джейн изпращаше младежа до вратата, бе да прибере отново ръкописа на Гилиъм Мъри, за да не му се мярка пред очите. Въпреки че не бе допуснал да си проличи, той бе силно впечатлен от бруталния начин, по който Гилиъм ръководеше своя марионетен театър. Очевидно за предприемача бе жизненоважно да се заобиколи с хора, които си държат езика зад зъбите, и макар че това можеше да се постигне с поощрения, явно заплахите вършеха по-добра работа. Откритието, че Гилиъм спокойно прибягва до такива гнусни методи, накара писателя да потръпне, защото този субект ненапразно бе негов враг или поне се държеше като такъв. Уелс взе листовката, която получаваше всяка седмица, и я загледа с неприязън. Колкото и да му беше противно, не можеше да пренебрегне факта, че всичко това бе станало по негова вина. Да, фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ съществуваше благодарение на него, благодарение на едно решение, което беше взел.

Бе имал само две срещи с Гилиъм Мъри, но на някои хора не им трябва повече, за да установят враждебни отношения. И Гилиъм беше от тях, както Уелс веднага се увери. Първата им среща бе протекла в същата стая един априлски следобед, спомни си той, гледайки с боязън креслото с облегалки, в което Гилиъм Мъри с мъка бе вклинил туловището си.

От мига, в който влезе през вратата и му подаде визитката си с онази своя лепкава усмивка, той го впечатли с огромното си волско тяло, но още по-учудваща бе неочакваната грация, с която се движеше, сякаш костите му бяха кухи. Уелс бе седнал на отсрещното кресло и двамата се наблюдаваха с предпазлива учтивост, докато Джейн им поднасяше чая. Когато съпругата на домакина излезе от всекидневната, непознатият разшири още повече престорената си усмивка, изказа благодарност за бързия прием и веднага го засипа с лавина от хвалебствия за „Машината на времето“. Ала има хора, които славословят нещо с едничката цел да изтъкнат себе си, да покажат пред света с какъв ум и тънка чувствителност са надарени, и Гилиъм Мъри спадаше към тази шайка на суетните люде. Той страстно похвали романа, превъзнасяйки в една възторжена реч всичко: от балансираната структура и силата на образите, та чак до цвета на костюма, с който авторът бе решил да облече главния герой. Уелс само го слушаше вежливо и се питаше какъв бе смисълът някой да пропилее целия предобед, за да го притеснява по този начин, вместо да събере коментарите си в любезно писмо, както правеха останалите му почитатели. Прие пламенните венцехваления, свел неловко глава като човек, който крачи под досаден, но безвреден дъжд, с надеждата, че скучните дитирамби няма да траят дълго и скоро ще може да се върне към работата си. Но почти веднага откри, че това бе само встъплението, предназначено да подготви почвата, преди мъжът да разкрие истинския повод за посещението си. Щом приключи със словоизлиянията си, Гилиъм извади от чантата си обемист ръкопис и му го подаде в ръцете тъй внимателно, сякаш връчваше свещена реликва или новородено бебе. „Капитан Дерек Шакълтън: потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“, прочете Уелс слисан. Вече дори не си спомняше как стигнаха до уговорката да се срещнат седмица по-късно, след като исполинът изтръгна от него обещанието, че ще прочете романа и — ако го хареса — ще го препоръча на Хенли.