Картата на времето [bg]

Когато съпругата му слезе долу да приготви закуската, писателят реши да поседи още малко в машината. Пое дълбоко дъх, радостен и учудващо доволен от самия себе си. В определени моменти от живота си Уелс гледаше на себе си като на извънредно смешен човек, но сега явно минаваше през такъв етап, който го приканваше да се възприеме по друг начин, с повече снизхождение, че даже — защо не? — и с възхита. Беше му приятно, че е спасил един живот — както заради неочакваната награда, предложена от Джейн, така и заради необикновения подарък, който бе получил във връзка с цялата история: тази изскочила от въображението му машина, тази машина с вид на сложна шейна, предназначена за пътуване във времето, както бяха успели да внушат на Андрю Харингтън. Разглеждайки я на дневна светлина, Уелс трябваше да признае, че когато я описа в книгата си с няколко бегли щриха, съвсем не бе подозирал, че би могла да се окаже такова красиво съоръжение, ако някой решеше да я построи. С усещането, че върши лудория, се надигна церемониално в креслото, сложи с пресилена тържественост ръка върху стъкления лост, който се намираше от дясната страна на командното табло, и се усмихна с тъга. Де да можеше да работи тази бракма, де да можеше да минава от една епоха в друга, да се носи своеволно през времето, да достига дори до пределите му, ако то имаше такива, да достига до там, където всичко възникваше или загиваше. Но машината не служеше за това. Всъщност не служеше за нищо. Сега, когато й бе махнал механизма, който възпламеняваше магнезиевия прах, тя дори не можеше да заслепи седящия в нея човек.

— Бърти? — повика го Джейн от долния етаж.

Уелс скочи бързо от креслото, сякаш го хвана срам, че жена му ще го завари да си играе със съоръжението. Оправи раздърпаните си от страстните прегръдки дрехи и слезе в тръс по стълбите.

— Един младеж иска да те види — каза Джейн малко нервно. — Представи се като капитан Дерек Шакълтън.

Уелс се спря в подножието на стълбата. Дерек Шакълтън? Какво му напомняше това име?

— Чака те в гостната. Той обаче каза още нещо, Бърти… — добави Джейн нерешително, не знаейки какъв тон да придаде на следващите си думи. — Каза, че идва… от 2000 година.

— От 2000 година? В този миг Уелс си спомни в каква връзка бе чувал името.

— Е, в такъв случай работата трябва да е много спешна — отвърна той със загадъчна усмивчица. — Да не губим време и да видим какво желае господинът.

И с тези думи тръгна към малката всекидневна, като клатеше глава развеселен. Там, застанал прав до камината, не смеещ да заеме никое от предложените му кресла, стоеше един скромно облечен младеж. Преди да каже каквото и да било, Уелс го изгледа смаян от глава на пети. Не беше за вярване, но това бе един великолепен представител на човешкия род, надарен с внушителна мускулатура и изящно лице, а от очите му струеше свирепостта на хваната натясно пантера.