Картата на времето [bg]

— За какво ми говорите? — разпени се най-сетне Мъри, като се надигна от стола си, обзет от внезапна ярост, от която жилите на врата му изпъкнаха. — По какъв начин сте чели моята творба?

Не, Гилиъм не беше от лед. Той беше чист огън и Уелс веднага разбра, че няма да рухне. Гостът бе от хората, които са тъй болезнено горделиви, че в крайна сметка се оказват морално непобедими; тъй самодоволни, че се смятат способни да направят добре всичко, което си наумят — независимо дали става дума за къщичка за птици или за научен романс. Но, за зла беда, Гилиъм не бе решил да насочи усилията се към построяване на къщичка за врабчета. Бе решил да покаже пред света, че притежава необикновено въображение, че умее ловко да размесва думите, струпани в речника, или че е бил благословен с онези писателски характеристики, които му се струваха най-привлекателни, ако не и с всички възможни. Уелс се постара да остане невъзмутим, докато гостът му, почти прегракнал от гняв, го обвиняваше, че коментарите му са нелепи. Като го гледаше как разгорещено ръкомаха, писателят взе да се разкайва за решението си. Беше очевидно, че ако продължеше да разгромява романа с язвителните си забележки, работата щеше да стане още по-неприятна. Но нима имаше друг избор? Щеше ли да се отрече от думите си заради възможността този субект да му откъсне главата, ако не успееше да овладее яростта си?

За късмет на Уелс, Гилиъм сякаш се умири отведнъж. Пое въздух няколко пъти, завъртя глава на една страна, после на друга и отпусна ръце в скута си в упорит опит да възвърне самообладанието си. Мъчителните му усилия да се успокои се сториха на Уелс нещо като пародия на впечатляващото преобразяване, което бе извършил актьорът Ричард Мансфийлд по време на представлението „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ в театър „Лисеъм“ преди няколко години. С тайно облекчение го остави да се съвземе, без да му досажда. Гилиъм изглеждаше засрамен, че си е изпуснал нервите, и писателят разбра, че се намира пред интелигентен човек, обременен с буен темперамент, с пламенна природа, подтикваща го към такива изблици, които с годините несъмнено се бе научил да овладява, добивайки известно самообладание, с което навярно се гордееше. Но Уелс бе засегнал болното му място — неговата суета — и му бе показал, че самоконтролът му не е непоклатим.

— Вие може да сте имали късмета да напишете едно симпатично романче, което се нрави на всички — рече Гилиъм, когато успя да се успокои, макар и с все още войнствен тон, — но очевидно нямате нужните качества, за да оценявате чуждия труд. Питам се дали това не се дължи на завист. Да не би кралят да се бои, че шутът ще седне на трона му и ще управлява по-добре от него?