Картата на времето [bg]

Оттогава всяка седмица получаваше акуратно една от онези листовки, придружена с покана да участва в някое от лъжливите пътувания до 2000 година. Негодникът щеше да се зарадва безподобно, ако той, човекът, предизвикал треската за пътешествия във времето, благословеше начинанието му, приобщавайки се към сложната му измама — нещо, което Уелс, естествено, нямаше никакво намерение да направи. Ала най-лошото в цялата работа бе посланието, скрито зад любезната покана. Уелс не се съмняваше, че Гилиъм отлично знае, че той никога не би приел предложението му; това превръщаше поканите му в гавра, в изразен на хартия присмех, но също и в заплаха, защото пликът винаги се появяваше без марка, което подсказваше, че Гилиъм Мъри собственоръчно го е оставил в пощенската му кутия или е поръчал на някого от хората си да стори това. Всъщност бе все едно кой оставяше плика, защото замисълът бе един и същ; да уведомят Уелс колко лесно могат да обкръжат дома му, без да бъдат видени, да му дадат да разбере, че Гилиъм не го е забравил и го наблюдава.

Но Уелс най-много се вбесяваше от това, че колкото и да му се искаше, не можеше да разобличи Гилиъм, както бе загатнал Том. А не можеше, защото Мъри бе спечелил. Да, предприемачът бе доказал, че неговото бъдеще е правдоподобно, и Уелс трябваше да приеме поражението спортсменски, вместо да събори фигурите от шахматната дъска с един гневен замах. Неговата принципност не му позволяваше да направи друго, освен да стои със скръстени ръце, докато Гилиъм забогатяваше. А предприемачът явно се забавляваше безкрайно от ситуацията, защото с тези листовки, които се появяваха в пощенската кутия с ритуална точност, той не само напомняше на Уелс за победата си, но и го предизвикваше да го изобличи.

„Ще превърна моята фантазия в действителност“ — бе казал той. И, за голямо изумление на Уелс, го бе постигнал.