Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Събери ги всички! — изврещя Фейн. Тролокът с козята муцуна отстъпи. Огънят, захранен с дебели дървени трупи, осветяваше билото на хълма и мяташе наоколо коси сенки. Човеците се бяха скупчили край знойните пламъци, треперещи от страх да не се озоват насаме с тролоците сред дърветата. — Събери всички, които са живи, и им кажи, че ако на някого му хрумне да бяга, ще го сполети това, което е сполетяло ето този. — И той посочи първия тролок, който му беше донесъл вестта, че ал-Тор не може да бъде намерен. Съществото продължаваше да се тръшка по земята, разкаляна от собствената му кръв, и гърчещите му се копита риеха в калта. — Хайде — прошепна Фейн и подобният на козел тролок хукна в нощта.
Фейн изгледа с презрение купчината човеци — „Все още могат да ми послужат“ — а после се обърна и се взря в мрака, към Камата на Родоубиеца. Ал-Тор беше някъде там, сред планините. С Рога. При тази мисъл зъбите му изскърцаха. Не знаеше къде точно е младежът, но нещо го влечеше към планинските склонове. Към ал-Тор. Дотолкова поне… дотолкова поне дарът на Тъмния бе оцелял в него. Не беше се замислял за това, дори не беше му хрумвало да го помисли, докато Рогът не изчезна… докато ал-Тор не изникна и не го грабна като куче кокал.
— Не съм повече куче. Не съм куче! — Чу как хората се размърдаха боязливо край огъня, но не им обърна внимание. — Ще ми платиш за това, ал-Тор! Целият свят ще ми плати! — И той заграчи в нощта с безумен смях. — Целият свят ще плати!
Глава 20
Сайдин
Ранд продължи да ги води през нощта, като им позволи само кратка почивка призори, колкото да отдъхнат конете. И Лоиал също. С Рога на Валийр в златно-сребърната ракла, закрепена на седлото на коня му, огиерът вървеше или подтичваше пред животното, без да се оплаква и без да ги забавя. Някъде посред нощ прекосиха границата на Кайриен.
— Искам да го видя пак — каза Селийн, щом спряха. Слезе и се приближи до коня на Лоиал. Издължените им сенки сочеха на запад: слънцето вече надничаше над хоризонта. — Свали ми го, алантин.
— Не — намеси се Ранд, докато слизаше от Дорчо. — Лоиал, недей. — Огиерът премести поглед от Селийн към него и ушите му помръднаха, но дръпна ръцете си.
— Искам да видя Рога — настоя Селийн. Ранд беше сигурен, че не е по-голяма от него, но в този момент изведнъж му се стори стара и студена като планината, и по-царствена от кралица Мургейз в своята надменност.
— Мисля, че трябва да държим камата под капака — каза Ранд. — Доколкото знам, дори да я гледаш може да е не по-малко опасно, отколкото да я докоснеш. Нека си стои там, докато не я връча на Мат. Той… той може да я предаде на Айез Седай. — „И каква ли цена ще поискат за това Лечение? Но той няма избор.“ Почувства се дори малко виновен от облекчението, че поне той е приключил връзките си с Айез Седай. „С тях скъсах. Скъсах.“
— Камата ли? Изглежда, нищо освен нея не те интересува. Казах ти да се отървеш от нея. Рогът на Валийр, Ранд.
— Не.
Тя пристъпи към него. Бедрата й се полюшваха така, че нещо го стисна за гърлото.
— Искам само да го видя на дневна светлина. Дори няма да го докосна. Ти ще го държиш. Ще го запомня завинаги — как държиш Рога на Валийр в ръцете си. — Тя хвана ръцете му. От допира й кожата му потръпна и устата му пресъхна.
Да го запомни завинаги… Щеше да е страхотно да го подържи в ръцете си под лъчите на изгрева.
Съжали, че не знае нещо повече за Пророчествата на Дракона. Единствения път, когато се бе заслушал в разказа на един търговски охранник в Емондово поле, Нинив бе счупила дръжката на една метла в раменете на нещастния човек. Още по-малко знаеше за Рога на Валийр.
„Айез Седай се опитват да ме накарат да направя това, което искат те.“
Селийн продължаваше да се взира с тъмните си очи в неговите, лицето й бе толкова младо и хубаво, че той изпитваше непреодолимо желание да я целуне въпреки това, което мислеше за нея. Никога досега не беше срещал Айез Седай, която да се държи като нея, и при това тя изглеждаше наистина млада, не просто лишена от възраст. „Едно момиче на нейната възраст не би могло да бъде Айез Седай. Но…“
— Селийн — промълви той, — ти Айез Седай ли си?
— Айез Седай? — възкликна тя и дръпна ръцете си. — Айез Седай! Непрекъснато ми го подхвърляш! — Пое си дълбоко дъх и оглади гънките на дрехата си. — Аз съм това, което съм и която съм. И не съм никаква Айез Седай!
А после се обгърна в толкова вледеняващо безмълвие, че дори изгряващото слънце зад нея му се стори хладно.
Лоиал и Хюрин се опитаха да подхванат разговор, за да успокоят напрежението, но тя ги смрази с поглед. Продължиха да яздят напред.