Великият лов

„Как можах да забравя?“ Той остави раклата и издърпа камата от колана си. Голото й острие бе извито като рог, а ефесът на дръжката и бе от преплетени златни змии. Рубинът на върха на дръжката, голям колкото нокътя на палеца му, примигваше под лунните лъчи като око на злото. Колкото и да бе украсено, колкото и силна да бе невидимата му поквара, това оръжие изглеждаше съвсем обикновен нож.

— Внимавай — предупреди го Селийн. — Да не се порежеш.

Ранд трепна. След като само носенето й бе толкова опасно, не искаше и да си помисли какво може да го сполети, ако се пореже.

— Това нещо е от Шадар Логот — каза той тихо. — Ако човек го носи дълго, това може да го порази, може да го поквари до костите, така, както е покварен Шадар Логот. Без Лечителството на Айез Седай тази поквара може да убие човек.

— Значи от това страда Мат — промълви Лоиал. — Не предполагах. — Хюрин зяпна към камата, след което изтри ръцете си в сетрето и се намръщи.

— Никой от нас не бива да я носи повече, отколкото се налага — продължи Ранд. — Ще измисля някакъв начин да я носим…

— Опасна е. — Селийн изгледа камата намръщено, сякаш змиите бяха оживели и отровни. — Хвърли я. Остави я или я зарови, ако искаш да не попадне в други ръце, но се отърви от нея.

— Мат има нужда от нея — отвърна й решително Ранд.

— Твърде опасна е. Ти сам го каза.

— Той има нужда от тази кама. Ам… Айез Седай каза, че той ще умре, ако не я намерим, за да се извърши Лечението. — Продължаваха да го държат на връвта си, но това острие щеше да я пререже. „Докато камата и Рогът са у мен, ме дърпат с конците си, но няма да заиграя така, както им се иска.“

Той сложи камата в раклата при завития Рог — имаше място тъкмо колкото за нея — и дръпна капака. Раклата издрънча и се затвори плътно.

— Това би трябвало да ни предпази от нея — каза Ранд. Надяваше се. Лан го беше учил, че трябва да говори най-убедено тогава, когато е най-несигурен.

— Раклата със сигурност ще ни предпази — отвърна Селийн сдържано. — А сега ми се иска да поспя още малко.

Ранд поклати глава.

— Твърде близо сме. Фейн, изглежда, има някакъв начин да ме намира.

— Потърси Целостта, ако се боиш от него — каза Селийн.

— Искам да бъда колкото се може по-далече от Мраколюбците, когато се закатерят по планината. Ще оседлая кобилата ти.

— Много си опърничав! — Прозвуча сърдито, но когато той се извърна към нея, устните й се изкривиха в усмивка, която не засегна тъмните й очи. — Но опърничавият мъж е най-добър, когато… — Гласът й заглъхна и тъкмо това го притесни. Жените често имаха навик да оставят нещата недоизказани, а доколкото можеше да съди от скромния си опит, това, което не доизказваха, обикновено създаваше най-много грижи. Тя го гледаше мълчаливо, докато оправяше седлото на кобилата й.