Великият лов

Гостилничарката примигна изумена, когато Хюрин се разположи с тях на масата. Огиерът, изглежда, беше друга работа, но в нейните очи Хюрин определено беше слуга. Тя отново стрелна Ранд с поглед, след което забърза към кухнята и скоро при тях дотичаха момичета с подноси с храна. Кикотеха се, поглеждайки към лорда и дамата му, както и огиера, докато госпожа Мадвен не ги сгълча и не ги отпрати.

Отначало Ранд изгледа храната с недоверие. Свинското беше нарязано на малки късчета, разбъркани с дълги парчета жълти пиперки, грах, всевъзможни зеленчуци и разни други неща, които не можа да разпознае, и всичко това плуваше в някакъв гъст сос. Миризмата беше едновременно сладка и лютива. Селийн само опита от блюдото си, но Лоиал започна да нагъва лакомо.

Хюрин надигна вилицата си и се ухили.

— Кайриенците подправят храната си странно, лорд Ранд, но въпреки това кухнята им не е толкова лоша.

— Хайде, Ранд, няма да те ухапе — подкани го Лоиал.

Ранд напълни устата си колебливо и едва не ахна. Вкусът й беше досущ като миризмата, едновременно сладко и лютиво, свинското беше хрупкаво отвън и крехко отвътре, с десетки различни аромати, които преливаха един в друг и си противоречаха. Не приличаше на нищо, което бе опитвал. Беше просто великолепно. Изгреба блюдото си и когато госпожа Мадвен се върна с момичетата да почистят масата, едва не си поиска допълнително, като Лоиал. Чинията на Селийн си остана наполовина пълна, но тя кимна изискано на едно от момичетата да я прибере.

— С удоволствие, приятелю огиер. — Гостилничарката се усмихна. — За да се напълни стомах като вашия, трябва повечко. — Едно от момичетата се затича да му донесе още. Госпожа Мадвен насочи усмивката си към Ранд. — Милорд, имах един човек, който свиреше на битерна, но той взе че се ожени за едно девойче в една от по-далечните ферми и тя сега му дърпа юздите. Без да ща, забелязах нещо като калъф на флейта да стърчи от вързопа на вашия слуга. Тъй като нашия музикант го няма, ще благоволите ли да разрешите на вашия човек да ни посвири малко?

Хюрин изглеждаше объркан.

— Той не може да свири — отвърна Ранд. — Аз свиря.

Жената примигна. Изглежда лордовете нямаха навик да свирят на флейти, поне тук, в Кайриен.

— Оттеглям молбата си, милорд. Светлината ми е свидетел, не исках да ви обидя, уверявам ви. Никога не бих помолила високопоставена особа като вас да свири в хана ми.

Ранд се поколеба само за миг. Доста време беше минало, откакто боравеше с флейтата вместо с меча, а и монетите в джоба му скоро щяха да свършат. Отървеше ли се от натруфените си дрехи — предадеше ли Рога на Ингтар и камата на Мат, — флейтата отново щеше да му потрябва, за да си изкарва вечерята, докато си търси място под Светлината по-далеч от Айез Седай. „И безопасно от мен самия? Там наистина се случи нещо. Какво?“

— Защо не — отвърна той. — Хюрин, я ми подай кутията. Просто я издърпай. — Нямаше нужда да разгъва наметалото на веселчуна: в тъмните очи на госпожа Мадвен и без това проблясваха достатъчно неизречени въпроси.