Великият лов

Мигновен каприз на луната разкри сенките пред него и той замръзна, опрян в гладката кора на едно дърво. Сумрачните купчини по земята се превърнаха в хора, завити в одеяла, а встрани от тях имаше по-големи купчини. Спящи тролоци. Бяха изгасили огъня. Лунен лъч се плъзна през клоните и по средата между двете купчини блесна злато и сребро. Лунната светлина стана сякаш по-ярка и за миг той успя да огледа всичко. Очертанията на спящ мъж, излегнат до златистосребърния блясък. Но не той прикова очите му. „Раклата. Рогът.“ И нещо върху него. Червена точица, проблеснала под лунния лъч. „Камата! Защо Фейн я е сложил?…“

Огромната лапа на огиера покри устата на Ранд и почти цялото му лице. Той се извърна да го погледне. Лоиал посочи надясно, много бавно, сякаш жестът му можеше да привлече нечие внимание.

Отначало Ранд не забеляза нищо, но после някаква сянка се помръдна — на не повече от десет крачки от тях. Висока, масивна, зурлеста сянка. Дъхът на Ранд секна. Тролок. Чудовището надигна муцуната си, като че ли душеше.

За миг празнотата се олюля. Някой в бивака на Мраколюбците се размърда и тролокът погледна натам.

Ранд замръзна и се остави покровът на нищото да го обгърне. Ръката му бе стиснала дръжката на меча, но той не помисли за това. Празнотата бе всичко. Каквото има да стане, ще стане. Без да мига, той се взря в тролока.

Миг след това зурлестата сянка огледа бивака, а после, сякаш останало доволно, съществото се сниши до едно от дърветата. Почти веднага след това се разнесе хъркане, сякаш някой сцепваше зебло.

Лоиал надвеси устата си до ухото на Ранд и прошепна невярващо:

— Заспа.

Ранд кимна. Трам му беше обяснил, че тролоците са лениви, лесно пренебрегват задълженията си, освен убийствата и освен ако страхът не ги държи нащрек.

В бивака отново се бяха възцарили тишина и покой. Лунният лъч вече не осветяваше раклата, но сега Ранд знаеше коя сянка е нейната. Виждаше я в ума си да се носи отвъд празнотата, виждаше златото й да проблясва, обримчено със сребърни нишки сред блясъка на сайдин. Виждаше Рога на Валийр и камата, от която се нуждаеше Мат, почти на ръка разстояние. Ликът на Селийн се зарея над образа на раклата. Можеха да проследят Фейн на заранта и да изчакат, докато Ингтар се присъедини към тях. Стига Ингтар наистина да се появеше, стига да не се бе отказал от преследването, лишен от своя душещ. Не, по-добра възможност от тази нямаше да се появи. Само на ръка разстояние. А в планината го очакваше Селийн.

Ранд даде знак на Лоиал да го последва и запълзя по корем към раклата. Чу приглушеното изпъшкване на огиера, но очите му бяха приковани единствено в сенките напред.

Мраколюбци и тролоци лежаха вляво и вдясно от него, но веднъж той бе наблюдавал как Трам успя да се прокрадне до една кошута толкова близо, че да докосне с ръка хълбока й преди животното да успее да отскочи. Беше се постарал да го научи от Трам. „Лудост!“ Мисълта се отнесе леко встрани, почти недосегаема. „Това е лудост! Ти наистина полудяваш!“ Призрачни мисли — не негови, а на някой друг.