Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Това е опасно — извика Селийн. — Дръпни се оттам, Ранд.
— Сигурен съм, че мога да намеря път до долу — отвърна той разсеяно. Сайдин запя към него. Огромната топка сякаш грееше в бяло под лъчите на залязващото слънце. Стори му се, че сред дълбините на кристала светлината се завихри и затанцува в ритъм с песента на сайдин. Зачуди се как мъжете долу не забелязват нищо.
Селийн се приближи на коня си и го хвана за ръката.
— Моля те, Ранд, трябва да се отдръпнеш. — Той погледна озадачен ръката й, после очите му се плъзнаха нагоре, към лицето й. Изглеждаше наистина разтревожена, може би дори изплашена. — Ако този бряг не се срине и не си счупим вратовете, онези мъже долу са стражи, а никой не поставя стража край нещо, за което няма нищо против да бъде разгледано от случаен странник. Как ще успееш да избегнеш Фейн, ако те заловят стражите на някой тукашен владетел? Отдръпни се.
Внезапно — като някаква рехава, далечна мисъл — той осъзна, че празнотата го е обкръжила. Сайдин запя и сферата запулсира — дори без да я поглежда, той го усещаше — и го прониза мисълта, че ако сам запее песента на сайдин, огромното каменно лице ще отвори уста и ще запее с него. С него и със сайдин. Всичко в едно.
— Моля те, Ранд — призова го Селийн. — Ще дойда в селото с теб. Няма да споменавам повече за Рога. Само се отдръпни!
Той освободи празнотата… но тя не си отиде. Сайдин пееше монотонно и светлината в сферата пулсираше като сърце. Като неговото сърце. Лойал, Хюрин и Селийн се взираха в него, но изглеждаха нищожни в сравнение с величествения блясък на кристала. Опита се да избута празнотата от ума си. Беше корава и неотстъпчива, като гранит. Понесе се сред нищото, твърдо като камък. Песента на сайдин, песента на сферата. Усещаше ги как го пронизват до кости. Помръкнал, той отказа да се поддаде, пресегна се и бръкна дълбоко… в самия себе си… „Аз няма да…“
— Ранд. — Не разбра чий е гласът.
…пресегна се към сърцевината на своята личност, към същината си…
„…няма да…“
— Ранд. — Песента го изпълни, изпълни нищото.
…докосна камъка, нажежен от безмилостното слънце, смразен от безжалостната нощ… „…няма…“ Светлина го изпълни, заслепи го.
— Догде изчезне сянката — изгъгна той, — догде водата изтече…
Сила го изпълни. Беше се слял със сферата.
— …оголил зъби срещу Сянката…
Беше неговата сила. Силата беше негова.
— …ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака…
Сила колкото да разруши Света.
— …чак до Деня последен!
Излезе от него като вик и празнотата изчезна. Ранд се стресна от вика си; под копитото на жребеца се ронеше глина и се търкаляше надолу към ямата. Дорестият кон коленичи. Ранд се наведе, дръпна юздите и конят се затътри назад, по-далече от стръмния ръб на изкопа.
Забеляза, че всички са го зяпнали. Селийн, Лоиал, Хюрин — всички.
— Какво стана? — „Празнотата…“ Той опипа челото си. Когато я освободи, празнотата не си беше отишла, а блясъкът на сайдин се бе усилил и… Нищо повече не можеше да си спомни. „Сайдин“. Усети студ. — Аз… направих ли нещо? — Намръщи се, мъчейки се да си спомни. — Кажете, направих ли нещо?
— Просто седеше, вкаменен като статуя — проговори Лоиал. — И си мърмореше нещо, без да ни чуваш. Изобщо не разбрах какво говореше, докато не извика последната дума: „последен!“ — толкова силно, че можеше да събудиш и мъртвите, и замалко да поведеш коня си през ръба. Да не ти е зле? От ден на ден се държиш все по-странно.
— Не ми е зле — тросна се Ранд, но гласът му веднага омекна. — Нищо ми няма, Лоиал. — Селийн го гледаше загрижено.
Откъм дъното на изкопа отекнаха неразбираемите викове на стражите.
— Лорд Ранд — обади се Хюрин, — струва ми се, че тези стражи най-после ни забелязаха. Ако знаят някаква пътека дотук, всеки момент могат да се изкачат.
— Да — каза Селийн. — Трябва да тръгваме веднага.
Ранд хвърли поглед към изкопа и веднага го отмести. Огромният кристал не съдържаше нищо освен отразената светлина на вечерното слънце. Не искаше повече да го поглежда. Почти си спомняше… нещо, свързано с тази сфера.
— Не виждам причина да ги чакаме. Нищо не сме направили. Хайде да намерим някой хан. — Извърна коня към селото и скоро оставиха ямата и стражите зад себе си.
Както повечето села в тази страна, Тремонсиен заемаше билото на един хълм, но подобно на фермите, покрай които бяха минали, хълмът беше терасиран и терасите бяха подзидани с камъни. Върху прецизно изравнените участъци земя бяха стъпили квадратни каменни къщи със спретнати градини. Селото беше прорязано от няколко улички, пресичащи се под прав ъгъл. Изглежда, жителите му си бяха спестили разточителството улиците да обикалят по хълма.