Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Бавно, безшумно той пропълзя до сянката на раклата и протегна ръка. Пръстите му погладиха инкрустираните със злато фигури. Това наистина бе раклата, съхраняваща Рога на Валийр. Дланта му докосна още нещо, лежащо върху капака. Камата, с извадено от ножницата острие. Очите му се разшириха в мрака. Той си спомни какво бе причинила тя на Мат, дръпна се и празнотата в него потрепна от рязкото движение.
Спящият наблизо мъж — на не повече от две крачки от раклата, всички останали лежаха най-малко на десетина разтега от нея — простена в съня си и се размърда под завивките. Ранд остави празнотата да помете всякакви мисли и страхове. Мъжът тревожно промърмори в съня си и отново притихна.
Ранд отново посегна, към камата, без да я докосва. В началото тя не бе причинила нищо на Мат. Поне не много и не веднага. С плавно движение той вдигна камата, затъкна я в колана си и бързо дръпна ръката си, за да намали промеждутъка, през който голото й острие докосваше кожата му. Може би това щеше да помогне, а Мат би загинал без нея. Усещаше я на кръста си, сякаш го теглеше надолу, сякаш се впиваше в него. Но сред купола на празнотата усещането бе толкова далечно, колкото и мисълта, и като всичко друго, чувството за близостта й отшумя.
Загуби само още един миг, за да огледа обгърнатата в сянка ракла — Рогът трябваше да е вътре, но той не знаеше как да я отвори, а и не можеше да я повдигне сам — след което се огледа за Лоиал. Забеляза превития към земята огиер недалеч от себе си: масивната му глава се люшкаше над спящите. Дори в нощната тъма се виждаше ясно, че очите на великана са се разширили до краен предел: под бледата луна приличаха на чинии. Ранд се пресегна и хвана Лоиал за ръката.
Огиерът се стресна и изпъшка. Ранд постави пръст на устните си, намести ръката му върху раклата и му даде знак да я вдигне. Лоиал зяпна. Колебанието му продължи сякаш цяла вечност — макар че едва ли бе по-дълго от две тупвания на сърцето. А после, много бавно, той обгърна златната ракла и се изправи. Почти без никакво усилие.
Все така предпазливо, дори по-предпазливо, отколкото се бе промъкнал, Ранд закрачи извън лагера след Лоиал и скъпоценната ракла. Стиснал меча с две ръце, той поглеждаше неспокойно към спящите Мраколюбци и притихналите силуети на тролоците. „Почти сме свободни! Успяхме!“
Мъжът, който бе спал край раклата, изведнъж надигна глава и нададе сподавен стон, после скочи.
— Изчезнал е! Събуди се, смрад такава! Изчезнал е!!! — Гласът на Фейн. Ранд го позна дори сред празнотата. Останалите сънено се заизправяха, започнаха да крещят какво е станало, заръмжаха и залаяха. Гласът на Фейн се извиси във вой. — Знам, че си ти, ал-Тор! Криеш се от мен, но знам, че си тук! Намерете го! Намерете го! Ал-Тоооор!
Хора и тролоци се пръснаха във всички посоки. Загърнат в празнотата, Ранд продължаваше напред. Почти забравен, докато проникваше в лагера, сайдин запулсира към него.
— Не може да ни види — прошепна му гърлено Лоиал. — Стигнем ли до конете…
Встрани от тях от мрака се спусна тролок с жесток орлов клюн на мястото на устата и носа. Кривият му меч изсвистя във въздуха.
Ранд продължаваше напред, без да мисли. Беше се слял в едно с меча. Котка, танцуваща по стената. Тролокът изкрещя и се срути, изкрещя отново и издъхна.
— Бягай, Лоиал! — извика Ранд. Сайдин го зовеше. — Бягай!
Съвсем смътно долови тромавото подтичване на великана, но ето че сред нощта пред тях изникна друг тролок, с меча муцуна, космат, надигнал увенчана с шип брадва. Ранд ловко се плъзна между огиера и тролока: Лоиал трябваше на всяка цена да отнесе Рога. Надвиснал над Ранд с неимоверното си туловище, тролокът се хвърли към него, безмълвно озъбен. „Ветрилото на придворната дама“. Този път нямаше крясък. Ранд отстъпи към Лоиал и се взря напред в нощта. Сайдин пееше. Омайна песен. „Силата може да ги изгори всички, да превърне Фейн и всички останали в пепел… Не!“
Нови двама тролоци, вълк и овен, с блеснали зъби и завити рога. „Гущер в тръните“. Надигна се ловко от коляно, след като и вторият рухна до него и рогата почти одраскаха рамото му. Песента на сайдин го галеше, изпълнена с лъст, притегляше го с хиляди копринени нишки. „Ще ги изгоря всички със Силата. Не. Не! По-добре да загина, отколкото това. Ако загина, поне ще се свърши.“
Пред очите му се появи нова група тролоци. Душеха колебливо. Трима или четирима. Изведнъж един от тях го посочи и нададе вой, а другите му отвърнаха и се втурнаха след него.