Великият лов

— Понякога изобщо не разбирам какви ги приказваш — каза Лоиал. — Ако наистина ще полудяваш, не можеш ли поне да изчакаш, докато се върнем при лейди Селийн и Хюрин?

— А ти как ще яздиш с това нещо на седлото?

— Няма да яздя, ще бягам! — И огиерът се понесе тичешком напред, дърпайки коня за юздите. Ранд го последва.

Лоиал търчеше като кон. Отначало Ранд беше сигурен, че огиерът няма да издържи дълго, но коленете на Лоиал не се огънаха и Ранд си даде сметка, че приказките на гиганта за надбягвания с коне не са далеч от истината. От време на време Лоиал поглеждаше през рамо назад, без да спира. Виковете на Мраколюбците и воят на тролоците започнаха да заглъхват зад тях.

Постепенно склонът стана по-стръмен, но Лоиал почти не забави скорост и се втурна в бивака им, дишайки почти равномерно.

— Ти успя! — възкликна Селийн и грейналите й очи се приковаха в пищно украсената ракла на седлото на Лоиал. Отново бе облякла роклята си. На Ранд му се стори, че е по-бяла от планински сняг.

— Знаех, че ще направиш верния избор. Може ли… да го погледна?

— Преследват ли ви, милорд? — попита Хюрин тревожно и за миг погледна с благоговение златната ракла, но после очите му се плъзнаха надолу по склона. — Ако ви гонят, трябва да побързаме.

— Мисля, че не ни преследват. Все пак се качи на канарата и погледни. — Ранд се смъкна от седлото, а Хюрин се затича към скалната издатина. — Селийн, не знам как се отваря този сандък. Лоиал, ти знаеш ли?

Огиерът поклати глава.

— Нека да опитам… — Дори за ръста на Селийн седлото на Лоиал се оказа много високо. Тя се пресегна, пръстите й пробягаха по шарките на раклата, дланите й ги погалиха и леко натиснаха. Чу се изщракване и Селийн вдигна капака и отвори раклата.

Ранд се пресегна и вдигна Рога на Валийр. Вече го беше виждал веднъж, но не го беше докосвал. Макар да бе с красива изработка, не му приличаше на толкова древна вещ, камо ли да притежава такава мощ. Извит златен рог, проблясващ на бледата светлина, с врязан сребърен надпис около гърлото. Той докосна с пръст странните букви, които сякаш попиваха лунния зрак.

— Тиа ми авен Моридин, исайнде вадин — промълви Селийн. — За моя зов смъртта не е преграда. Ти наистина ще станеш по-велик и от Артур Ястребовото крило.

— Отнасям го в Шиенар и го давам на лорд Агелмар. — „Това нещо трябва да отиде в Тар Валон — помисли си той. — Но с Айез Седай приключих.“ Ранд сложи Рога в раклата. Той блестеше под луната и очите му не можеха да се отдръпнат от него.

— Но това е лудост — каза Селийн.

Ранд се сепна, после каза:

— Може да съм луд, но ще направя точно това. Казах ти, Селийн, че не търся величие. Преди малко… преди малко ми се стори, че искам. За миг си помислих, че искам разни неща… — „О, Светлина, колко е хубава. Егвийн. Селийн. Не съм достоен за нито една от двете.“ — Нещо сякаш искаше да ме обсеби. — „Сайдин се домогваше до мен, но го отблъснах с меча. Дали и това не е лудост?“ Той вдиша дълбоко. — Рогът на Валийр принадлежи на Шиенар. Ако не, лорд Агелмар ще знае как да постъпи с него.