Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
Когато възбудата се поуталожи, старите мъже се събраха, за да обмислят сериозно какво подобава да се направи за честта и безопасността на племето при тези тъй деликатни и трудни обстоятелства. Докато ставаше всичко това, сред общия смут Магуа не само че остана на мястото си, но дори продължи да седи в същото положение, което бе заел в началото, облегнат до стената на колибата — тъй невъзмутим и безучастен на вид, сякаш резултатът ни най-малко не го интересуваше. Но от бдителните му очи не убягна ни едно указание за бъдещите намерения на домакините му. Тъй като отлично познаваше природата на хората, кои го имаше насреща си, той предугаждаше всяка предприета от тях мярка. Дори може да се каже, че в много случаи знаеше намеренията им, преди още самите те да ги бяха осъзнали.
Съвещанието на делаварците беше кратко. Когато то свърши, общото суетене показа, че веднага щеше да последва тържествено и официално събрание на цялото племе. Тъй като подобни събрания ставаха рядко и се свикваха само при най-важни случаи, хитрият хурон, който продължаваше да седи настрани като коварен и мрачен наблюдател на развиващите се действия, сега разбра, че всички интересуващи го въпроси щяха да бъдат окончателно разрешени. Ето защо той напусна колибата и се запъти мълчаливо към мястото сред селището, където воините бяха започнали да се събират.
Измина може би половин час, докато всички делаварци, включително жените и децата, заеха местата си. Причина за забавянето бяха тържествените приготовления, които се смятаха за необходими при това тъй важно и необикновено съвещание. Но когато слънцето се изкачи над върховете на планината, сред чиито пазви делаварците бяха построили стана си, повечето от тях бяха вече седнали. Светлите му лъчи, които се показваха между върховете на дърветата, заобикалящи височината, падаха върху едно сериозно, внимателно и силно заинтересувано множество. Присъствуваха малко повече от хиляда души.
Сред едно тъй сериозно индианско събрание никога не ще срещнете нетърпеливец, който, за да спечели отличие и слава, въвлича слушателите си в прибързано и може би неблагоразумно разискване. Подобна дръзка и неразумна постъпка би обрекла самонадеяния оратор на пълна несполука. Само най-възрастните и най-опитните мъже имаха право да разкрият пред народа подлежащия на обсъждане въпрос. И докато някой от тях не сметнеше за необходимо да предложи нещо, никакви военни подвизи, никакви природни дарби, никаква ораторска слава не можеха да оправдаят и най-незначителното прекъсване на мълчанието. При сегашния случай възрастният воин, който имаше изключително право да говори, мълчеше, очевидно подтиснат от сериозността на въпроса. Забавянето вече бе надвишило твърде много определеното време за размишление, което обикновено предшествува индианските събрания, но дори и най-малкото момче не си позволяваше да прояви признак на нетърпение или учудване. От време на време някои очи се вдигаха от земята, където повечето бяха приковали погледите си, и се отправяха към една определена колиба, различаваща се от останалите само по особените грижи, които бяха положени, за да я защитят от природните стихии.
Най-после се чу онзи особен нисък шепот, който обикновено раздвижва тълпата, и един общ подтик накара цялото племе да се изправи на крака. В този момент вратата на въпросната колиба се отвори и от нея излязоха трима души, които бавно се приближиха до мястото на събранието. И тримата бяха възрастни, даже по-възрастни от най-старите измежду присъствуващите, но човекът, който вървеше в средата, подпиран от другарите си, беше на такава възраст, каквато рядко се случва човешко същество да достигне. Фигурата му, някога висока и права като кедър, сега бе превита под тежестта на повече от един век. Той вече нямаше леката, гъвкава стъпка на индианец, а се тътреше бавно и изминаваше измерителния си път сантиметър по сантиметър. Тъмното му набръчкано лице контрастираше странно и рязко с дългите бели кичури, които се стелеха гъсто по раменете му, и показваха, че бяха изминали десетки години, откакто са били подстригвани за последен път.
Облеклото на този патриарх — защото поради дълбоката си старост, популярността си и влиянието си сред племето той наистина можеше да бъде наречен така — беше богато и внушително, макар че наподобяваше простата носия на племето. Дрехата му беше от най-фина щавена кожа, върху която бяха изобразени с йероглифи различни бойни подвизи, извършени през отдавна минали времена. Гърдите му бяха обсипани с медали, някои от масивно сребро, а един или два дори от злато. Това бяха подаръци, които беше получил през дългия си живот от различни християнски владетели. На ръцете и над глезените си той носеше златни гривни. На главата му, по която косата бе оставена да расте свободно, тъй като отдавна бе напуснал военното поприще, имаше нещо като металическа диадема, отрупана с големи и малки блестящи украшения. Те трепкаха сред лъскавите оттенъци на три надвесени надолу черно боядисани щраусови пера, които контрастираха с белоснежните му коси. Томахавката му бе цялата от сребро, а дръжката на ножа му блестеше като рог от масивно злато.