Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
Там именно се оттегли Магуа, след като бе положил усилия да прокара тактиката си. Но докато другите спяха, той не знаеше и не търсеше почивка. Ако имаше някой любопитен, който да проследи действията на новоизбрания вожд, той би го видял да седи в един ъгъл на своята колиба и да размишлява върху бъдещите си планове — от момента, когато се бе оттеглил, до часа, определен за събиране на воините. От време на време вятърът подухваше през цепнатините на колибата и ниските пламъчета, които мъждукаха между въглените, хвърляха трептящата си светлина върху мрачната фигура на самотника. В тези моменти човек би взел тъмнокожия дивак за демон, който размишлява върху въображаеми оскърбления и крои зли планове.
Дълго преди да се зазори, воините започнаха да влизат един подир друг в самотната колиба на Магуа, докато се събраха двадесет от тях. Всеки носеше пушката си и останалите бойни съоръжения, при все че украсата им бе мирновременна. Влизането на тези свирепи същества ставаше незабелязано. Някои сядаха в тъмните ъгли на помещението, а други заставаха като неподвижни статуи, докато най-после се събра цялата предварително избрана група.
Тогава Магуа се изправи и даде знак да потеглят, като сам застана начело. Те последваха водача си един подир друг в добре познатия строй, който си е спечелил отличителното название „индийска нишка“. Измъкнаха се от лагера тихо и незабелязано, съвсем не като воини, обзети от възбудата на войната; повече приличаха на носещи се духове, отколкото на бойци, тръгнали да търсят слава по пътя на безумно смели дела.
Вместо да поеме пътеката, която Бодеше право към стана на делаварците, Магуа поведе своя отряд по течението на криволичещия поток и край малкото изкуствено езеро на бобрите. Беше започнало да се зазорява, когато навлязоха в оголеното място, разчистено от тези умни и работливи животни. Макар че Магуа, който отново си беше сложил старинната премяна, носеше върху дрехата си от щавена кожа образа на лисица, в отряда му имаше един вожд, чийто символ или „тотем“ беше бобърът. Този човек би проявил особен вид богохулство, ако бе минал край това голямо селище на символичните си родственици, без да изрази по някакъв начин своето уважение. Ето защо той се спря и заговори с такива ласкави и приятелски думи, сякаш се обръщаше към разумни същества. Нарече животните свои братовчеди и им напомни, че много алчни търговци подтикват индианците да ги убиват, и ако те са останали невредими, то се дължи само на неговото закрилящо влияние. Той обеща, че ще продължи да бъде благосклонен към тях, и ги посъветва да му бъдат благодарни. После заговори за похода, на който бе тръгнал, и им намекна по доста деликатен и заобиколен начин, че сега е моментът да дарят своя роднина с малко от мъдростта, с която толкова се славят.
Докато траеше тази необикновена реч, другарите му слушаха така сериозно и внимателно, сякаш всички бяха еднакво уверени в нейната уместност. Веднъж или дваж те видяха черните същества да се появяват на повърхността на водата и хуронът изрази удоволствието си от това, че думите му не бяха отишли напразно. Точно когато свърши речта си, главата на един голям бобър се показа от вратата на една колибка, чиито пръстени стени бяха много повредени и която диваците смятаха за необитаема. Тази необикновена проява на доверие бе посрещната от оратора като много благоприятно предзнаменование и при все че животното се скри малко прибързано, той щедро го обсипа с благодарностите и хвалебствията си.
Когато Магуа реши, че бе употребено достатъчно време, за да се задоволят родовите чувства на воина, той отново даде знак за тръгване. Щом индианците се отдалечиха, стъпвайки така леко, че ухото на обикновен човек не би ги чуло, същият бобър с достопочтен вид отново дръзна да покаже глава от прикритието си. Ако някои от хуроните бяха обърнали поглед назад, щяха да видят, че животното ги наблюдава с умен и любопитен поглед, който лесно можеше да бъде взет за проява на разум. И наистина поведението на четириногото бе толкова странно, че опитният наблюдател би се почудил как да го изтълкува. Но когато групата навлезе в гората, всичко се изясни. Животното се измъкна цяло от колибата и като свали кожената си маска, изпод нея се показа сериозната физиономия на Чингачгук.