Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Напуснах стаята и антрето със счупеното стъкло на вратата. По стълбите чух Тура Ли да казва нещо на Хамре, а той да й отговаря тихо и приятелски — съвсем в неговия стил. Аз ги последвах, изпълнен с неприятното чувство, че винаги пристигам много късно — съвсем в мой стил.
15
Когато наближихме дежурната стая пред криминалното отделение, Хамре ме помоли да почакам. Седнах на един стол срещу решетката, над която се бе навел застарял полицай, надянал очила и вглъбен в спортните страници на един от всекидневниците. Лицето му имаше тъжен израз, което никак не ме учуди. Местният първодивизионен футболен отбор бе загубил с голяма разлика предишния ден, а сега започваше да губи и футболният отбор от втора група.
Дежурната стая на едно криминално отделение има вид на чакалня в болница. Тези, които чакат там, може да не са смъртно болни, но повечето имат вид на такива. Някои седят и кършат пръсти. Други си мърморят тихо дълги, заучени наизуст речи, подготвени предварително за предстоящия разпит. „Волни птички“ идват и си отиват, някои съвсем проскубани, други с все още запазен блясък на перата. Сякаш гледах „модното ревю“ на сенчестата страна на живота. А на първия ред в партера седеше… Веум, надеждата, която се пере и не избелява.
Все едно, че чаках на зъболекар без предварително записване. Хората до мен биваха въвеждани вътре, а после извеждани. Имаше и моменти, в които седях съвсем сам.
Хамре излезе на няколко пъти при дежурния, без да ми даде знак да го последвам. Движеше се бързо: ефектен и енергичен мъж на върха на кариерата си. А аз размишлявах как би се чувствал човек в такова положение. Никога не съм бил на върха и сигурно не би ми понесло. Щеше да ми се завие свят. Край мен минаваха и други полицейски служители — истинска кавалкада от повече или по-малко успешни карикатури на човешки същества. Ето че изтрополя Данкерт Мюс като слон в любовния период. Елингсен и Бьо отново се бяха събрали, но Елингсен все още влачеше крака си, който бе счупил преди няколко години. Бе станал от леглото по-рано от определеното му от лекарите време, а може би жена му сама го бе изхвърлила оттам. Тя се казваше Вибеке и се познавахме още от училище. Не я бях виждал повече от десет години, но се забавлявах във весели за мен часове, да внушавам на Елингсен впечатлението, че често срещам жена му. Именно затова той не ме поздрави. Бьо обаче пожертва за мен бърз поглед и дискретен поздрав с вдигане на веждите си. Той бе по-дребен от Елингсен, с по-слабо лице и с още по-рядка растителност на главата. Юн Андершен направи по-голяма крачка: дойде при мен да разменим няколко думи.
— Действаме и проверяваме — измърмори той.
— Какво толкова? — попитах.
— Ти знаеш. — Той хвърли боязлив поглед към дежурния и закрета нагоре.
Край мен мина, без да ме забележи, Ева Йенсен. Проследих я с поглед. Походката й бе плавна. Може би играеше хандбал или тренираше лека атлетика. Вадхайм не видях.
Най-сетне Хамре се показа отново. С поглед и свил пръст на кука, той ми даде знак да тръгна с него.
Качих се на четвъртия етаж и влязох в канцеларията му. Той заключи вратата след мен и ме покани да седна. Погледнах часовника си. Бяха минали цели два часа. Надявах се да не ми отнеме много време.
Седна зад бюрото и започна веднага по същество:
— Говорихме с двамата санитари носачи, които са го придружили до дома от болницата. Не бяха много сигурни. Качили го чак догоре. Трябвало е да върви сам, но имал проблеми при изкачването на стълбите.
На гърлото ми заседна буца.
— Представям си. Качили са го горе и са го захвърлили. Като кошче за боклук.
Той ме погледна безпомощно:
— Да не мислиш, че това ми харесва, Веум. Но тези младежи не са могли да направят нищо повече. Получили са определено нареждане. Администрацията на болницата е също така безпомощна — свързана с тарифните договори и със законите за условията на труда, с пресметнат до последен грош бюджет и с недостиг на персонал. Освен това сега е сезон на отпуски. Те дори е трябвало просто да го оставят да си иде.
Казах горчиво:
— Да, трябвало е. Израснали в благоденствие администратори, които седят и раздробяват бюджета, предоставен им от също тъй израснали в благоденствие държавници. Някога да си чул за умрели от глад политици, на които по милост е била отпусната домашна помощ за по няколко часа на седмица, или чиито трупове се разлагат в тесни квартири, защото никой не идва при тях и няма кой да разбере, че са умрели? Чувал ли си такова нещо да се е случило с политици, а?