Убийството на султана

На улицата пред блока нямаше и помен от онази плътна белота. Остаряващите блокове бяха още по-неприветливи след стопяването на снега. Стигнах до блока „Сахтиян“, газейки по мокрите тротоари. На светло сградата, която навремето беше от най-престижните в Шишли, ми се видя още по-рухнала. Завладя ме особено усещане – не тревога, нещо като съдба или по-лошо… Нюзхет… Да, вече я нямаше. Жената, смисъл на живота ми, не беше отишла на километри далеч, а в нищото. В мрака, вакуума, безкрайността… Потисках изпитваната преди време дълбока тъга по нея с надеждата, че някой ден отново ще се срещнем и ще започнем отначало. Тази надежда вече липсваше и макар и глупаво, повече не можех да храня тези свързващи ме с живота упования за щастие. Както беше написала в прощалното си писмо Нюзхет преди отпътуването за Чикаго, всичко беше свършено. Изречението от една дума, в което не повярвах преди двайсет и една години и не приех, сега добиваше смисъл. Да, свършено беше. Някакъв убиец беше прекратил лъжливите ми надежди и мечти с подарения ми нож за писма. А може да беше за добро… Да е доказал с обикновено убийство колко велико е заблуждението да обречеш живота си на една любов.

Нюзхет беше мъртва, любовта беше свършила. Наистина ли? Действително ли беше свършила? Наистина ли се бях отървал от тази слабост? Дали така лесно можеше да мине тази грандиозна сърдечна болест? Ако е така, то защо е тази нарастваща духовна болка, този обземащ ме песимизъм, тази празнота и липса… Защото тя беше повелителката на ума и сърцето ми. Как би живял робът без своя владетел? Възможно ли е?

Опасявайки се, че ако изчакам още малко, няма да вляза, блъснах желязната врата. Бях там, където ме свари излизането от кризата на забвението в онези часове, но сега беше светло. Изведнъж се стреснах – имаше някой пред асансьора. Не изглеждаше неприятелски настроен, напротив, усмихваше се:

– Господин Мющак, вие ли сте – опитваше се да се увери с присвити очи.

Забелязал, че съм притеснен, протегна ръка като познат.

– Хайде де, не ме ли познахте? Сезгин… Племенникът на Нюзхет.

Сезгин ли? Това ли беше онова къдрокосо момче, което знаех отпреди години? Думите на Нюзхет отекнаха в ума ми: „Няма го вече онова сладко дете… Станал е алчен.“ Веднага ми светна червената лампичка. Пуснали ли го са този алчен младеж? Защо? Не беше ли той убиецът? Затова ли ме викаше главен комисар Невзат? За да ми каже: „След като убиецът не е племенникът на жертвата, всички съмнения се струпват върху ви“? Не, преди мен беше асистентът на професор Тахир и може би негов съучастник, Четин.

– Какво става, господин Мющак, защо се вцепенихте – съвзе ме гласът на мъжа, чиито къдрави коси личаха единствено в бакенбардите.

– Изненадан съм, Сезгин! Колко сте променен! Нямаше да ви позная на улицата наистина.

– Мина много време… Когато се запознахме, бях дете. Около десетгодишно… – оживиха се от спомените помръкналите му от безсъние, потънали в тъмни сенки сини очи. – Какви прекрасни времена бяха… Госпожа Нюзхет и вие… Често идвахте у нас… – гласът му заглъхна, очите му се навлажниха. – Вие и госпожа Нюзхет… Какво ли не ни мина през главите…