Право на милосърдие

— Господин Джиоти — започна младият прокурор. — Бихте ли се представили на съда с пълното си име и професия?

Когато свидетелят каза, че е федерален съдия, в залата настъпи оживление, а съдебните заседатели се спогледаха. Безсрамно настоятелен, Соума невъзмутимо поиска разрешение от председателя на съда да се обръща към свидетеля с „Ваша Светлост“ или „господин съдия“. Солтър шеговито отвърна, че не възразява, стига стенографката да няма нищо против. После се наведе над масичката на униформената жена и я попита дали няма да се обърка. В залата се разнесе сдържан смях, ясна индикация за добронамереността на публиката към първия свидетел.

Харди не посмя да направи възражение. А и за какво? Не би постигнал нищо друго, освен враждебно отношение от страна на Солтър, а вероятно и на Джиоти… По време на углавно дело е по-добре да те блъсне камион, отколкото да си спечелиш гнева на съдията, напомни си едно от основните правила той.

— Господин съдия — започна Соума. — Бихте ли разказали на съда какво правихте в петък, девети май тази година?

Джиоти много добре знаеше как се дават свидетелски показания. Облегнал се удобно в креслото, той огледа Соума, премести очи по посока на съдебните заседатели и започна.

Технически погледнато свидетелите трябваше да отговарят кратко на поставените въпроси и да чакат нови, но той явно не възнамеряваше да се придържа към това правило, а Соума мъдро го остави да говори.

— Със съпругата ми Пат бяхме на вечеря в „Лулу“ — започна съдията. — След вечерята Пат се качи на колата и се прибра у дома, а аз отскочих до службата, за да взема документите, върху които възнамерявах да работя през почивните дни. Офисът ми се намира в сградата на Федералния съд на Седма улица, точно срещу алеята, където живееше Сал Русо. Двамата с господин Русо бяхме приятели от много години, в петък имах навика да си купувам прясна риба от камионетката му, да я слагам в портативния хладилник, който винаги държа готов в багажника си, и да я запазя по този начин за почивните дни. През въпросния петък обаче Сал го нямаше на обичайното място, аз помислих, че е болен и реших да отскоча да го видя… И тъй и тъй беше на две крачки…

— Как по-точно постъпихте? — вметна Соума.

Гъстите вежди на Джиоти едва забележимо се свиха. Той не беше от хората, които обичат да ги прекъсват, излагаше тезата си бавно, в логическа последователност.

— Качих се и почуках на вратата му — отвърна той и лицето му бавно се отпусна. — Вътре светеше, но никой не ми отвори. Почаках известно време, после опитах бравата. Беше отключено. Сал лежеше на пода в дневната си…

— Лежеше на пода? — вдигна вежди Соума.

Очите на Джиоти се присвиха. Младият прокурор губеше важни точки.

— Вече го казах, нали?