Окото на света

— Добре — каза Илиас. — Сега е по-добре.

— Те питомни ли са? — попита Егвийн плахо. — Да не са… домашни?

Илиас изсумтя.

— Вълците не могат да станат питомни, момиче, дори толкова, колкото хората. Те просто са мои приятели. Правим си дружина с тях, ловуваме заедно, говорим си. Просто като приятели. Така ли е, Пъструша? — Една вълчица, чиято козина преливаше в стотици оттенъци на сиво, тъмно и светло, извърна глава и го погледна.

— Вие разговаряте с тях? — ахна Перин.

— Не може да се нарече точно разговор — отвърна бавно Илиас. — Думите нямат значение, а и не винаги са точни. Името й не е точно Пъструша. Всъщност истинското й име означава игра на сенки сред горска поляна призори сред зима, когато вятърът свири в сухата трева, и вкус на лед, когато водата докосва езика ти, и снежен повей преди нощна виелица. Но и този превод не е съвсем точен. Не можеш да го изразиш с думи. По скоро е въпрос на усещане. Така си говорят вълците. Другите трима са Горньо, Скокливец и Вятър.

Горньо имаше стар белег от изгоряло на рамото си, което, изглежда, обясняваше името му, но нищо по външността на другите два звяра не показваше на какво дължат имената си.

— Как… как се научихте да разговаряте с вълците, Илиас? — попита Перин.

— Те го откриха — отвърна Илиас. — Не аз. Поне в началото. Както разбирам, винаги става така. Вълците те намират, а не ти тях. Някои хора решиха, че ме е хванал Тъмния, защото където и да отидех, около мен се появяваха вълци. Известно време май и аз си мислех същото. Повечето порядъчни хора започнаха да ме отбягват, а тези, които ме търсеха, съвсем не бяха от хората, с които тъй или иначе бих искал да си имам работа. После забелязах, че вълците някак си разбират какво мисля и че откликват на това, което е в ума ми. Това беше истинското начало. Те проявяваха любопитство към мен. Обикновено вълците усещат човешко присъствие, но не по този начин. Те се радваха, че са ме намерили. Те казват, че е минало много време, откакто са ловували заедно с хората, а когато те казват много време, усещането, което получавам, е като някакъв студен вятър, духащ по целия път от Първия ден досега.

— Никога не съм чувала хора да ловуват с вълци — каза Егвийн.

Гласът й не беше съвсем спокоен, но това, че вълците просто си лежаха кротко, изглежда, й възвърна донякъде увереността. И да беше я чул, Илиас с нищо не го показа.

— Вълците помнят нещата по различен от хората начин — отвърна той. Странните му очи се премрежиха, сякаш самият той се бе понесъл по течението на паметта. — Всеки вълк помни историята на всички вълци, или поне очертанията й. Както вече ви казах, не мога да го изразя много добре с думи. Те помнят как са тичали след плячка редом с хората, но това е било толкова отдавна, че прилича поскоро на сянка на сянката, отколкото на спомен.

— Това е много интересно — каза Егвийн и Илиас я изгледа остро. — Не, ама наистина. Наистина е интересно. — Тя облиза устни. — Можете ли… можете ли да ни научите да говорим с тях?