Родена магьосница

Мирима се облегна тежко на него. Дишаше уплашено.

Не трябваше да стане така. Когато бе тръгнал от замък Силвареста преди четири дни, си беше въобразявал, че напуска Мирима завинаги.

Защото нали той тръгваше за Инкара. И очакваше да не се върне никога.

Беше се пазил от тази мисъл. Беше отказал да й се отдаде с надеждата, че така ще може и да я опази. Но сега мигновено го разбра. Мирима беше права.

Беше се опитвал да се откъсне от всякакво чувство към нея. Но я бе обикнал от мига, в който я видя.

Беше започнал да подозира, че знае какво означава това. Стоял беше зад гърба на Габорн, докато той се учеше в Къщата на Разбирането. Самият той не беше учил никога, беше си държал очите и ушите отворени за опасност. Но бе понаучил някои неща.

Сега се постара да си припомни нещо, което бе чул веднъж, докато Габорн слушаше лекция в Стаята на сърцето. Спомените се връщаха бавно и това го учуди. Може би идваха бавно, защото бе изгубил даровете си на ум, когато Радж Атън унищожи Синята кула. Идваха бавно може би и защото никога не беше обръщал много внимание на Учителя край камината Джорлис. Та кой можеше да вземе на сериозно един човек, прекарал целия си живот в размисли над чувствата?

В Стаята на сърцето Учителят край камината Джорлис учеше, че всеки човек притежава два разума — „оскъдния разум“ и „дълбокия разум“.

Джорлис твърдеше, че оскъдният разум е хладен, логичен и рационален. Не знае почти нищо за любовта. Че е онази част от разума, която се занимава с числа и сметки.

Но твърдеше също така, че всеки човек притежава и един друг разум — част от мозъка, която сънува, мечтае и се мъчи да обхване света. Това е творческият разум, който достига до неочаквани прозрения. Това е онази част от разума, която те уверява, че си направил правилен избор, или те предупреждава срещу някаква опасност, като изпраща чувства на несигурност или страх. И че точно това е дълбокият разум.

Боренсон винаги се беше отнасял скептично към подобни учения. В края на краищата Джорлис си беше женчо — мъж с едър кокал, но с червени бузки и мека плът.

Но Джорлис твърдеше, че дълбокият разум разсъждава над проблеми в продължение на седмици и месеци, независимо от оскъдния разум, докато не открие решения, каквито оскъдният разум изобщо не би могъл да си въобрази. И вярваше, че дълбокият разум е много по-мъдър от повърхностния, оскъдния разум.

Джорлис казваше, че когато един мъж се влюби в жена от пръв поглед, то това е предупреждение от страна на дълбокия разум, че жената пред него отговаря на представата му за идеална съпруга.

Дълбокият разум е създал този образ. Казал е на човека, че неговата съвършена любов трябва да притежава добротата на леля му и очите на майка му. Тя би могла да се отнася към децата с толкова нежност, колкото съседката, и да притежава бащиното му чувство за хумор. След това всички тези белези се съчетават в един образ, изтъкан от взетите назаем нишки в груба тъкан.

— Разпознаването, което изпитваш, когато срещнеш жената на своите мечти — учеше Джорлис, — е просто от това, че дълбокият разум ти говори. Той те известява, че е разпознал у някого някои добродетели, които отдавна си търсил. Дълбокият разум не винаги е прав, но винаги си заслужава да се вслушаш в него.