Родена магьосница

Ето защо те само наблюдаваха как се развиват събитията. Но с каква цел? Защо ще се отдават в служба на Времето, ако то е най-върховният злодей?

Явно нещо му се изплъзваше.

Ако бе вярно, че Времето оголва всеки човек от всичко, което си е мислил, че притежава, вероятно Дните възприемаха притежанието като илюзия? Навярно бяха убедени, че доброто и злото са просто фантазии.

„Или може би — зачуди се Габорн трескаво — те съзнават също така, че Времето ни дава всичко, което имаме? То ни донася домовете, богатството и хората, които обичаме. Времето ни дава всяка скъпоценна секунда, на която да се насладим.“

Времето можеше да е в крайна сметка един парадокс… създател и унищожител, носител на радост и на скръб.

Може би Дните се смятаха за просветени, стоящи настрана от този парадокс. Това определено съвпадаше с действията им — или с бездействието им.

Но какво можеше да се надяват да спечелят от своята служба?

Време. Дните служеха на Господарите на Времето. Възможно ли бе да се надяват да спечелят повече Време за своята служба? Бинесман беше живял четиристотин години. Земният пазител бе удължил своя живот. Знаеше се, че някои водни чародеи също живеят векове.

Възможно ли беше неговият Дни по подобен начин да удължава своя живот? Любопитна мисъл.

Натрапчиво подозрение обзе Габорн. Във всички хроники за живота на кралете никога не се упоменаваше нищо за Дните. Авторите им не посочваха имената си, оставаха напълно анонимни. От време на време ги преназначаваха. Неговият Дни бе дошъл при него, когато беше още малко момче. Беше изглеждал точно като сега — мършав като скелет, около петдесетгодишен. Оттогава косата му не бе побеляла повече, по кожата му не се бяха появили старчески петна от… колко, петнадесет години?

Все пак Габорн не можеше да повярва на това свое хрумване. Ако Дните наистина живееха дълго, все някой трябваше да го е забелязал досега — освен ако, също като други чародеи, Дните не притежаваха различни степени на сила.

Може би те всъщност бяха Господарите на Времето. Ако един от тях седеше сега пред Габорн, щеше ли някога да го разбере?

— На колко години си? — попита Габорн своя Дни.

Дни извърна рязко глава.

— На колко ти изглеждам?

— На петдесет.

Дни кимна.

— Горе-долу на толкова.

Отговорът беше неточен, очевидно измъкване.

— Чий живот си хроникирал преди да почнеш да пишеш моята история?

— На Пикобо Званеш, един принц в Инкара — отвърна Дни.

Габорн никога не беше чувал това име, нито нещо подобно на него. Нито пък знаеше, че неговият Дни може да говори инкарски.

— Той първият ли е, когото си хроникирал?

— Да. — Изрече го бавно. Ново измъкване?

— Колко се надяваш да живееш?

— Според това, което казваш, всичко над седмица ще е голяма благодат.

Тук се криеше някаква загадка. Нещо все още липсваше. За миг му се беше сторило, че е стигнал на ръба на голямо разкритие. Сега изобщо не беше сигурен, че се е доближил до истината.